Тревоготерапия

СакиТревоготерапия

Върху мрежата за багаж в купето точно срещу Кловис бе положена пътна чанта с грижливо надписан етикет: Дж. П. Хъдъл, Уорън, край Тилфийлд, Слоубъроу. А точно под мрежата седеше зримото въплъщение на етикета — солиден улегнал мъж, улегнало облечен, улегнало словоохотлив. Дори ако собственикът на пътната чанта мълчеше, а не разговаряше със седналия до него приятел (като разговорът се въртеше главно около римските зюмбюли и върлуващата в дома на местния свещеник едра шарка), човек пак щеше доста точно да отгатне какъв е по темперамент и светоглед. Но джентълменът, изглежда, не желаеше случайният наблюдател да напряга въображението си и в момента се бе разкрил изцяло.

— Не знам защо е така — говореше той на приятеля си, — не съм много над четирийсетте, ала струва ми се, че вече съм така закостенял, както е присъщо на късната средна възраст. Същата тенденция се проявява и у сестра ми. Обичаме всичко да се намира на привичното му място, обичаме всичко да се случва в привичното му време, обичаме всичко да е установено веднъж завинаги, да следва метод, порядък, разписание — с точност до косъм, до минута… Разстройваме се и се объркваме, ако нещо не стане точно така. Ще ти дам съвсем дребен пример. Година след година един дрозд виеше гнездо в дървото на моравата пред дома ни. Тази година непонятно защо го сви в бръшляна, който пълзи по стената на градината. Със сестра ми не обсъждахме много случилото се, ала, мисля, и двамата чувстваме, че промяната е излишна и дори малко дразнеща.

— Може би е друг дрозд — отговори приятелят.

— Предположихме и това — каза Дж. П. Хъдъл, — но ако е така, възниква допълнителен повод за тревога. Струва ми се, че не желаем дроздовете в дома ни да се сменят, докато ние живеем там, въпреки че, както ти казах, едва сме стигнали възрастта, когато този род неща имат сериозно значение.

— На теб — отвърна приятелят — ти трябва тревоготерапия.

— Тревоготерапия ли? Никога не съм чувал такова нещо.

— Но си чувал за терапия чрез покой, нали? Предписват я на хора, които са получили нервен срив от пренапрежение. А ти пък страдаш от прекалено спокойствие, животът ти тече твърде равно, твърде отмерено. Значи имаш нужда от точно обратната терапия.

— И какво да направя?

— Ами предложи си кандидатурата за депутат или замини на туристическа обиколка из парижките потайности, или иди в Берлин и изнеси цикъл лекции, за да докажеш, че повечето опери на Вагнер са писани от Гамбета (Леон Гамбета (1838–1882) — френски политически деец, антиклерикал.). Или пък тръгни да изследваш вътрешността на Мароко. Все пак, за да има наистина ефект, тревоготерапията трябва да бъде проведена в домашна обстановка. Но как да стане това, нямам и най-малката представа.

Точно в този момент от разговора вниманието на Кловис се пробуди и той усети тръпка, сякаш го бе ударил ток. Двата дни, които трябваше да прекара в Слоубъроу при един възрастен роднина, не обещаваха да бъдат много вълнуващи. Преди влакът да спре, Кловис бе украсил левия си маншет с бележката: Дж. П. Хъдъл, Уорън, край Тилфийлд, Слоубъроу.

Две сутрини по-късно мистър Хъдъл наруши уединението на сестра си, докато тя четеше списание в дневната. Бе точно нейният ден, час и място за четене на списание и това нахълтване безкрайно грубо нарушаваше установения порядък, но мистър Хъдъл държеше телеграма, а в тяхното семейство смятаха телеграмите за събитие, нещо повече — за намеса на Божията ръка. Специално тази телеграма раздра като мълния хоризонта на мирното всекидневие в Уорън. Тя гласеше: Епископът изпитва клас пред конфирмация престой в свещеническия дом невъзможен шарка моли гостоприемство приготовления изпратен секретар.

— Та аз едва познавам епископа, само веднъж съм говорил с него — възкликна Дж. П. Хъдъл с виновно изражение на човек, който твърде късно си дава сметка, колко неразумно е да се говори с непознати епископи.

Мис Хъдъл се съвзе първа. Тя мразеше непредвидените гости толкова силно, колкото ги мразеше и брат й, ала женският инстинкт й подсказваше, че също трябва и да ги хранят. И рече:

— Можем да поднесем с къри студената патица.

Не беше определеният ден за къри, но малкият оранжев плик с телеграмата позволяваше да се направи изключение от правилото и обичая. Брат й не каза нищо, само й благодари с поглед за проявения кураж.

— Един млад джентълмен е дошъл да ви види — съобщи прислужничката.

— Секретарят! — промълвиха сестрата и братът Хъдъл в един глас.

Двамата мигновено застинаха в пози и изражения, които говореха, че макар и да смятат всички непознати по презумпция за виновни, имат желание да чуят онова, което последните биха казали в своя защита. Младият джентълмен, който с надменно-елегантна походка влезе в стаята, не съвпадаше ни най- малко с представата на Дж. П. Хъдъл за епископски секретар: домакинът не бе и допускал, че епископството може да си позволи артикул с такъв луксозен амбалаж, когато средствата му са нужни за толкова други неща. Лицето на младежа бе някак смътно познато и ако Хъдъл бе обърнал повече внимание на спътника, седял срещу него в купето преди два дни, щеше да го разпознае в настоящия посетител.

— Вие сте секретарят на епископа? — запита той подчертано почтително.

— Неговият доверен секретар — отвърна Кловис. — Можете да ме наричате Станислаус, второто ми име е без значение. Епископът и полковник Алберти навярно ще обядват у вас. Аз ще бъда тук във всеки случай.

Това прозвуча като програма на кралска визита.

— Епископът изпитва децата, на които предстои конфирмация, нали? — запита мис Хъдъл.

— Привидно — бе загадъчният отговор, след който секретарят помоли за карта на околността в голям мащаб.

Кловис бе все още погълнат от престорено задълбоченото проучване на картата, когато пристигна друга телеграма. Тя беше адресирана до Принц Станислаус, чрез Хъдъл, Уорън… и т. н. Кловис хвърли един поглед на съдържанието и съобщи:

— Епископът и полковник Алберти ще дойдат едва късно следобед.

После се върна към изучаването на картата.

Атмосферата на обяда не беше празнична. Епископският секретар яде и пи с явна охота, ала строго пресичаше опитите за разговор. Към края той изведнъж се усмихна лъчезарно, благодари на домакинята за очарователната гощавка и с почтителен възторг є целуна ръка. Мис Хъдъл не можа да реши дали този жест изразява галантно ласкателство като в епохата на Луи ХIV или заслужаващото укор отношение на римляните към сабинянките. Не беше нейният ден за главоболие, но тя усещаше, че обстоятелствата я извиняват, и се оттегли в стаята си, за да изкара колкото може повече време с главоболие, преди да е пристигнал и самият епископ. Кловис, след като се осведоми как да намери най-близката телеграфна станция, изчезна по алеята за коли. Мистър Хъдъл го срещна два часа по-късно в салона и го запита кога ще дойде епископът.

— Той е в библиотеката с Алберти — отвърна мнимият секретар.

— Но защо не ми казаха? Изобщо не разбрах, че е дошъл! — възкликна Хъдъл.

— Никой не знае, че е тук — рече Кловис. — И колкото по-малко шумим около това, толкова по-добре. Не го безпокойте по никакъв повод. Такива са разпорежданията му.

— Но защо е тази загадъчност? И кой е Алберти? И епископът няма ли да пие чай?

— Епископът е жаден за кръв, не за чай.

— Кръв ли?! — изуми се Хъдъл. У него се оформяше становището, че непредвидените гости не стават по-добри, когато човек ги опознае.

— Тази вечер — заяви Кловис — ще бъде велика вечер в историята на християнството. Ще изколим всички евреи наоколо.

Хъдъл бе възмутен:

— Как ще изколите евреите? Да не би да искате да кажете, че има всенародно въстание срещу тях?

— Не. Идеята е лично на епископа. В момента той съгласува всички подробности.