Тревоготерапия

— Но… но епископът е такъв хуманен и толерантен човек…

— Тъкмо това ще подсили ефекта от събитието. Сензацията ще бъде огромна.

Това поне Хъдъл можеше да повярва.

— Ще го обесят! — възкликна той с убеденост.

— Една кола ще чака, за да го откара до брега, където е подготвена парна яхта.

— Но евреите наоколо не са повече от трийсет души — протестира Хъдъл, чийто мозък под влияние на многократните резки изненади през този ден работеше несигурно като телеграф при земетресение.

— Двайсет и шест са в нашия списък — отвърна Кловис, правейки справка в сноп книжа. — Ще ги изтребим.

— Да не би… да не би да искате да кажете… че планирате насилствена смърт за сър Лиън Бърбъри?! Та той е един от най-уважаваните хора тук!

— Включен е в списъка ни — отвърна безгрижно Кловис — и тъй като имаме свои хора, на които да възложим това, не ще бъде необходимо да разчитаме на местни подкрепления. Неколцина бойскаути също са се присъединили към отряда.

— Бойскаути!

— Да. Щом разбраха, че ще убиват наистина, тези момченца изявиха дори по-голяма готовност от мъжете.

— Това ще бъде позор за двайсети век!

— Не, това ще бъде историческо събитие, което ще има за сцена дома ви. Не си ли давате сметка, че снимки от нея ще бъдат публикувани в половината вестници в Европа и САЩ? Впрочем изпратих няколко ваши и на сестра ви фотографии, които намерих в библиотеката, до редакциите на Матен и Ди вохе. Вярвам, че нямате възражения.

Емоциите, които бушуваха в мозъка на Дж. П. Хъдъл, не можеха да се изразят в членоразделна реч. Все пак той успя да произнесе:

— Никакви евреи няма в тази къща.

— За момента не — отговори Кловис.

— Ще отида в полицията! — извика Хъдъл, усетил внезапен прилив на сили.

— В храстите — каза Кловис — съм поставил на пост двама мъже, на които е заповядано да стрелят по всеки, който излезе от къщата без мой знак или разрешение. Други са в засада край предната порта на имението ви, а бойскаутите наблюдават задния вход.

В този момент от алеята за коли се чу бодрият звук на автомобилен клаксон. Хъдъл, който имаше чувството, че сънува кошмар наяве, изтърча към парадната врата и съгледа пред входа сър Лиън Бърбъри, чийто шофьор току-що го бе докарал. Новодошлият каза:

— Получих телеграмата ви. Какво е станало?

Явно днес беше ден за телеграми. Пред очите на замаяния домакин бе разгънат лист, на който пишеше: Елате веднага. Спешно. Джеймс Хъдъл.

— Сега разбирам! — възкликна Хъдъл с треперещ от вълнение глас и като хвърли мъченически поглед към храстите, бързо вкара изумения сър Лиън вътре. Чаят бе вече поднесен в салона, но домакинът повлече протестиращия гост нагоре по стълбището и след малко цялото домочадие бе събрано в тази (за момента безопасна) част на къщата. Единствен Кловис удостои трапезата с присъствието си — фанатиците в библиотеката бяха очевидно твърде погълнати от пъклените си планове, за да си губят времето с чай и препечени филийки. Само веднъж младият човек напусна мястото си: за да откликне на звънеца откъм парадния вход и да отвори на мистър Пол Айзъкс, фабрикант на обувки и енорийски съветник, появил се също по настоятелния призив на телеграма. Дори един Борджа не би могъл да прикрие кръвожадните си намерения под маската на любезността така добре, както мнимият епископски секретар, който съпроводи новия пленник до капана — горната площадка на стълбището, където бе Хъдъл.

Последваха дълги часове на бдение и дебнене. Един-два пъти Кловис излезе, за да се разходи до храстите, като после неизменно се връщаше в библиотеката — явно за да докладва накратко. Прибра писмата от момчето, което разнасяше вечерната поща, и със скрупульозна учтивост ги отнесе до горната площадка на стълбището. После изчезна пак, а когато се появи отново, се изкачи до средата на стълбите и оповести:

— Бойскаутите сбъркаха сигнала и пощальонът е убит. Разбирате ли, имам съвсем малък опит в подобни операции. Друг път ще бъда по-внимателен.

Камериерката, която бе сгодена за момчето, разнасящо вечерната поща, нададе скръбен вопъл.

— Не забравяйте, че господарката ви има главоболие! — порица я Хъдъл (главоболието на мис Хъдъл се бе изострило).

Кловис бързо се спусна по стълбите и след кратко отбиване до библиотеката се върна с ново съобщение:

— Епископът съжалява, задето мис Хъдъл я боли глава. Той се разпореди никакви огнестрелни оръжия да не се използват в близост до къщата и всички необходими убийства да се извършват с хладни такива. Епископът не разбира защо един човек да не бъде и джентълмен освен християнин.

Повече не видяха Кловис: наближаваше седем часа, а неговият възрастен родственик държеше на официалното облекло за вечеря. Но макар че ги напусна завинаги, смътно подозрение за присъствието му остана да витае из помещенията на долния етаж от дома през последвалата безсънна нощ и всяко изскърцване на дъска, всяко прошумоляване на вятъра в храстите навеждаше на ужасни мисли. Едва към седем часа сутринта помощникът на градинаря и разносвачът на първата поща успяха да убедят пленниците, че двайсети век е останал неопозорен. „И въпреки всичко — мислеше си Кловис, докато един ранен влак го връщаше в града — не мисля, че ще ми бъдат дори и мъничко признателни за тревоготерапията.“

,

Информация за текста

© Мина Цанева, превод от английски

Saki

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/146]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:38