След няколко минути се върна в канцеларията. Подире му вървеше мъж с изглед на борец. На главата на бореца имаше фуражка с изтрити, неясни букви „Капитан“.
— Ето този човек — каза чиновникът — Сън Купър. Механик първа класа, но е имал наказания…
— По дяволите наказанията! — изрева капитанът. Той се обърна към Купър: — Морисоните познавате ли?
— От пелени — отговори Купър.
Това беше лъжа, но вярваше, че ще се справи с двигателите.
— Общо взето им няма нищо — продължи капитанът, — само понякога вдигат малко шум, капризничат. Ще се наложи да ги поглезите. Не бива да откъсвате очи от тях. Ако се зазяпате — всичко е свършено.
— Ще се справя — каза Купър.
— Моят механик ме подведе и избяга — капитанът плю на пода, демонстрирайки презрението си към избягалия механик. — Излезе слабичък в коленете.
— Моите колене са здрави — твърдо каза Купър.
Знаеше какво го чака. Но нямаше избор. Пътят за Марс беше през „морисоните“.
— Ами тогава да вървим — рече капитанът.
— За минута — каза чиновникът. — Това не става така. Вие сте длъжни да му дадете време да си събере нещата.
— Нямам нищо за събиране — намеси се Купър, като си спомни жалките вехтории, които остави в гостилницата. — нищо ценно.
— Трябва да сте наясно — продължи чиновникът, обръщайки се към капитана. — Не може да се гарантира за човек, който е имал наказания.
— Плюя на всичко — отряза капитанът. — Достатъчно е да познава двигателя и движението, нищо повече не ме интересува.
Като нов корабът не е бил нищо особено, а и с годините не бе станал по-добър. Да, въобще да се лети с такъв ще е мъка, без да говорим за това, че „морисоните трябва да се глезят“.
— Не се страхувайте, няма да се разпадне — каза капитанът. — Ще издържи повече, отколкото си мислите. Просто е чудно на какво е способно това корито, напук на всички дяволи.
„Само още един рейс — помисли Купър, — да ме заведе на Марс. А там нека се разпада.“
— Корабът е великолепен — каза той съвсем искрено.
Приближи се към могъщия стабилизатор и сложи ръка върху него. Тежък метал, боята отдавна е олющена, грапавини от корозия и студът дълбоко е проникнал в него, като че ли корабът още не е изпуснал погълнатия от него космически мраз.
„Най-после — помисли си той. — След толкова седмици очакване ето го най-после стоманеното произведение на инженерното изкуство, което ще ме заведе в къщи.“
Върна се при капитана:
— Какво, да започнем ли? — каза той. — Искам да видя двигателите.
— Те са в ред — отговори капитанът.
— Възможно е. Все пак ще ги проверя.
Очакваше двигателите да бъдат в лошо състояние, но не до такава степен. Корабът изглеждаше жалък, а „морисоните“ бяха още по-зле.
— Трябва да се действува — каза той. — С такива двигатели не може да се пътува.
Капитанът кипна и почна да ругае:
— Внимавайте, излитаме на разсъмване! Задачата е срочна!
— На разсъмване ще излетим — отряза Купър. — Вие само не се бъркайте!
Той постави хората по местата им и сам работи четиринадесет часа непрекъснато без почивка — нито яде, нито спа. След това стисна юмрук и доложи на капитана, че всичко е готово.
Благополучно преминаха атмосферата. Купър разтвори юмрук и облекчено въздъхна. Сега трябва да следи да няма прекъсване.
Капитанът го извика при себе си и постави на масата бутилка.
— Вие се справихте много по-добре, отколкото очаквах, Купър.
Купър поклати глава.
— Още не сме долетели, капитане. Предстои ни дълъг път.
— Купър — каза капитанът, — знаете ли какво носим?
Купър поклати глава.
— Лекарства — каза капитанът. — Там има епидемия. Само нашият кораб беше що-годе готов за рейс. И ето, изпратиха нас.
— Трябваше преди това да се направи генерален ремонт на двигателите.
— Времето не позволяваше, всяка минута беше скъпа.
Купър отпи от чашата, отмалял от умора.
— Епидемия, казвате? А каква по-точно?
— Пясъчна треска — отговори капитанът. — Навярно я познавате?
Смъртен ужас полази по гърба на Купър.
— Знам — той допи уискито и стана. — Аз тръгвам. Трябва да погледна двигателите.
— Ние разчитаме на вас, Купър. Трябва да се доберем.
Върна се в машинното отделение и се строполи в креслото, слушайки пеенето на двигателите, което пронизваше целия кораб. Те трябваше да работят без прекъсвания. Сега това е по-нужно, откогато и да е било. Работата не беше само да се доберат до в къщи: родната планета чакаше лекарства.
„Обещавам — каза той на себе си. — Обещавам, че ще долетим.“
Не щадеше нито екипажа, нито себе си. Ден след ден под вадещия душата нетърпим вой на дюзите и грохота на тези дяволски „морисони“.
Какъв ти сън — едва успяваше да полегне за няколко минути. Какъв ти обед — хапваше само нещо на крак. Работа, работа, но още по-лошо — надзор, очакване, цялото тяло е напрегнато: сега ще почнат да засичат… или сега ще звънне металът, предвещавайки опасност.
„И защо — се въртеше в главата му смътната мисъл — човек излиза в Космоса? И защо човек се захваща за такава работа?“ Разбира се, тук, в машинното, край доизносените двигатели човек се чувствува по-зле, отколкото в другите отделения. Но и там не е добре. Атмосферата на кораба е наситена с нерви, но най-лошо от всичко е черният, гнетящ страх пред Космоса, пред това, което Космосът може да направи с кораба и хората на борда.
На новите по-големи кораби обстановката до известна степен е по-добра. Отдавна е прието пътниците да се тъпчат с успокоителни лекарства. За да не нервничат, да не реагират така остро на неудобствата, да не се поддават на паника.
Но с екипажа не е така. Той трябва да бъде нащрек, готов на всичко. Длъжен е да понася всичко.
Възможно е да дойде време, когато корабите ще бъдат достатъчно големи, двигателите и горивото — достатъчно съвършени, когато страхът на човека пред пустия Космос ще намалее. Тогава ще стане по- лесно. Но това навярно е още далеч. Вече изминаха двеста години, откакто прадедите на Купър заедно с първите бяха отлетели да завладяват Марс.
„Не чувствувам, че се връщам у дома — си каза той, — няма да го понеса, няма да издържа.“ Даже тук, където почна да се натрупва всякаква миризма, чувствуваше уханието на сухия, прохладен въздух на родната планета. През металната обшивка на летящия кораб, през неизброимите тъмни мили той виждаше нежните тонове на залеза над червените склонове. В това е неговата сила пред другите. Ако не беше мисълта, че се връща у дома, нямаше да устои.
Бавно се нижеха дните, двигателите работеха и надеждата в неговата душа растеше. Накрая надеждата се смени с тържество.
Дойде денят, когато корабът като вихър се плъзна надолу през хладната разредена атмосфера, кацна и спря.
Той протегна ръка, завъртя ключа — двигателите изреваха и млъкнаха. Тишина обгърна изтощената стомана, онемяла от непрекъснатия шум.
