— Ще ми помогнете ли?
— Ще се опитам. — Той затвори вратата, приближи се до бюрото и седна. — Заповядайте. Как се казвате?
— Ърни Фос.
Адвокатът си записа нещо на едно жълто листче.
— Ърни… Значи, Ърнест, така ли?
— Да, така.
— Адресът ви, мистър Фос?
— Нямам адрес. Пътувам. Преди имах адрес. И приятели. Сузи, Джоусеф, Бабуина и…
— Какви са затрудненията ви, мистър Фос?
— Те не ме пускат.
— Кой не ви пуска?
— Правителството. Не ме пускат да се върна вкъщи и през цялото време ме следят.
— Защо мислите, че ви следят? Какво сте направили?
— Нищо не съм направил. Имам онова нещо, разбирате ли?
— Какво нещо?
— Да лекувам хора.
— Искате да кажете, че сте лекар?
— Не, не съм лекар. Просто лекувам. Ходя навсякъде и ги лекувам. Имам Аура.
— Какво имате?
— Аура.
— Не разбирам.
— Това е нещо в мен. От мен се излъчва. Не сте ли случайно настинали или нещо друго?
— Не, всичко ми наред.
— Ако имахте, щях да ви излекувам.
— Знаете ли какво, мистър Фос, моля ви да почакайте малко в приемната. След минута ще дойда при вас.
През вратата Ърни забеляза, че Креймър посяга към телефона. Без да се бави, той мина през приемната и изкочи в коридора. Там вече го чакаха Джек и Ел.
— Постъпи глупаво — каза Джо.
— Не ми повярва — помъчи се да се оправдае Ърни. — Искаше да позвъни. Може би в полицията.
— Може и да се е обадил. Решихме, че е възможно и за всеки случай трябва да се махнем оттук.
— Той действаше така, сякаш бе решил, че съм луд.
— Защо направи това?
— Имам си права — каза Ърни. — Граждански права. Вие какво, никога ли не сте чували за тях?
— Разбира се че сме чували. Имаш си всичките права. Но нали ти обясниха — ти си на служба. Ти си служащ. В съответствие с договора ти се съгласи на определени условия. Плащат ти. Всичко е законно.
— Но не ми харесва.
— Какво не ти харесва? Добрите пари? Леката работа? Само ходиш по улиците. На са толкова много хората по света, на които се плаща просто да се разхождат.
— Ако ми плащат толкова добре, защо през цялото време отсядаме в гадни хотели като този?
— За храната и стаята все едно не ти удържат — каза Джо. — Погрижили сме се да ти се плащат. А не отсядаме в хубави хотели, защото не сме облечени подходящо. Там бихме изглеждали смешни. Ще привличаме вниманието.
— Всички вие се обличате като мен. Защо? — попита Ърни. — Дори говорите като мен.
— Такава ни е работата.
— Да, знам. През цялото време тези гадни райони… Според мен това е нормално. Освен в гадните райони никога и никъде не съм бил преди. Но за вас знам. Привикнали сте да носите чисти бели ризи, вратовръзки и хубави костюми. Чисти, изгладени. И когато не сте с мен, дори говорите по друг начин, готов съм да се обзаложа.
— Джек — каза Джо. — Защо вие с Ел не вземете Ърни и не отидете нещо да похапнете, а? Ние с Чарли ще дойдем по-късно.
— И още — не се успокояваше Ърни, — вие никога не влизате и излизате заедно. Правите се, че не се познавате. И това ли е за да не привличате внимание?
— О, господи — не издържа Джо. — Какво те интересува това?
Тримата излязоха от стаята.
— Все по-трудно ни става да се оправяме с него — каза Чарли.
— Какво да се прави! — каза Джо. — Той е единствен и за съжаление е глупак.
— Никакви ли признаци за други?
Джо поклати глава.
— Последният път, когато телефонирах във Вашингтон, не съощиха нищо ново. Правят всичко, каквото могат, разбира се, но нищо не може да се предвиди. едиственият път е статистиката. Първо трябва да се намери такова място, където никой не боледува, а когато го намериш — ако го намериш, трябва да определиш кой е причината за това.
— Още един като Ърни…
— Да, още един. Знаш ли, мисля че друг такъв няма. Той е мутант.
— Но ако изведнъж се открие още един мутант?
— Твърде големи са, мисля, шансовете против това. И дори да съществува, къде е сигурноста, че ще го намерим? Това, че открихме Ърни, е просто сляп късмет.
— Всичко вършим погрешно.
— Разбира се, че е погрешно. Най-добре щеше да бъде да бъде нучно да определим защо той е такъв. Опитахме, помниш ли? По дяволите, цяла година се мотахме. Какви ли не тестове правихме, измъчихме се, а той на всичкото отгоре през целия път се цупеше. Вкъщи, Сузи, Джоузеф и Бабуина! — все това му в ума.
— Може би те са спрели работа на прага на откритието…
— Не мисля — поклати глава Джо. — Говорих с Розенмайер. Той казва, че да се работи по-нататък е безполезно. А щом човек като Рози признава това, работите наистина трябва да са зле. Спорихме до припадане, докато се решим на това, което сега правим. Щом го намерихме, следващият логичен ход беше някак да го използваме.
— Но страната е много голяма. Много градове… Много мръсни дупки… Много нещастие. Водим го само по няколко километра на ден. Покрай болници, старчески домове и …
— И не забравяй, че на всяка негова крачка се падат може би десетки излекувани хора. Още толкова няма да се разболеят от нещо, от което щяха да се разболеят ако не беше той.
— Но как той не разбира това? Колко му обяснявахме! Трябва да е доволен само от възможността да помогне на хората.
— Казах ти, че е глупак. Егоистичен глупак.
— Неговата гледна точка също може да се разбере — каза Чарли. — Изтръгнахме го от дома му…
— Никога не е имал дом. Спал е по пейките или по нощните приюти. Карал е как да е. Понякога е крал. Ако е имал късмет, е получавал безплатна храна отнякъде. Ако ли не, ровел е по кофите за смет.
— Може би това му е харесвало.
— Може би. Пълна безотговорност. Живял е ден за ден, като животно. Но сега има отговорна работа, може би нещо по-важно и отговорно от всичко друго, което му е попадало. Отговорноста трябва да се поема.
— В твоя свят, в моя, но не и в неговия.
— Дявол го знае — каза Джо. — Понякога ме изкарва от нерви. Пълен фалшификат. И всичките тези разговори за дома също са фалшиви. Прекарал е там само четири или пет години.
— Може би си струваше да останем на едно място и под някакъв предлог да водим при него хората. Щеше да седи в кресло така, че никой да не го вижда, а хората щяха да минават покрай него. Или да ги взимаме на големи събрания и конгреси. Може би това щеше да му хареса повече.
