— Цялата операция се провежда тайно — каза Джо. — Не можем да си позволим да ни забележат, защото работата не търпи разгласяване. Господи, представяш ли си ако разберат за това? Ърни, разбира се, дрънка. Сигурно е разказал на всички, които са били в този бар днес на обяд, но никой не му обръща внимание. Адвокатът реши, че е побъркан. Така че той може да се качи на покрива и да вика от там към целия свят — никой няма да му повярва. Но достатъчен е и един намек от Вашингтон и…
— Знам, знам — проговори Чарли.
— Ние си вършим работата по единствения възможен начин. Подлагаме хората на въздействието на здравето, така както по-рано те се подлагаха на опасността от заразяване. И го правим там, където има най голяма нужда.
— Знаеш ли, Джо, понякога изпитвам странно чувство?
— Какво?
— Че вършим нещо недобро. Понякога така ми се струва.
— Имаш предвид, че действаме сляпо? Правим нещо и нямаме ни най-малко представа какво е то? Без разбиране?
— Да. Не знам. Всичко се обърка. Надявам се, че наистина им помагаме.
— В същото време и на себе си. Като имаме предвид колко време прекарваме с това момче, сигурно ще живеем вечно.
— Сигурно.
Известно време седяха мълчаливо. Накрая Чарли попита:
— Джо, знаеш ли кога ще свърши този етап. Аз съм тък вече месец. Преди такова нещо нямаше. Децата няма да ме познаят, като се прибера у дома.
— Разбирам — отговори Джо. — На семейните като теб не им е лесно. На мен ми е все едно. И за Ел сигурно е същото. За Джек не съм съгурен. Не го познавам достатъчно добре. Той не говори много за себе си.
— Изглежда, че той също има някъде семейство. Освен това, за него също не знам. Слушай, Джо, я да му пийнем по една чашка. В чантата си имам бутилка. Ще отида да я взема.
— Да пийнем? Идеята не е лоша.
В този момент иззвъня телевонът и Чарли, тръгнал вече към вратата, се спря и се обърна.
— Може би е за мен — каза той. — Неотдавна звъних в къщи, но Мирта я нямаше и й предадох чрез малкия Чарли да ми позвъни, като се върне. За всеки случай дадох номера и на двете стаи.
Джо вдигна слушалката, заслуша се и поклати глава.
— Не е Мирта. Рози е.
Чарли тръгна към вратата.
— Почакай малко, Чарли — спряго Джо, продължавайки да се вслушва в гласа от слушалката.
— Рози — каза той накрая. — Сигурен ли си? — След това послуша още малко и добави: — Благодаря, Рози, много благодаря. Като ни се обаждаш, страшно рискуваш.
Джо постави слушалката и мълчливо се втренчи в стената.
— Какво се е случило, Джо? Какво иска Рози?
— Искаше да ни предупреди. Станало е грешка. Не знам как и защо. Грешка и толкова.
— Нещо сме направили неправилно?
— Не ние. Онези във Вашингтон.
— Имаш предвид Ърни? Неще свързано с гражданските права?
— Не, не е това. Чарли, той не лекува хората. Той ги убива. Преносител е на инфекции.
— Но ние знаехме, че е преносител. Другите хора предават болести, а той…
— Той също е преносител на болести. Току-що са изяснили това.
— Но там, където е живял преди, никой не се разболява. И навсякъде където се появи, също. Поради тази причина и го откриха. Знаеха, че това трябва да има някакво обяснение. И го търсеха дотогава…
— Млъкни, Чарли. Остави ме да довърша. Там, където е живял по-рано, хората умират като мухи. Всичко е започнало преди два дни и продължават да умират. Напълно здрави хора. Всичко им е абсолютно наред, но умират. Всички наоколо.
— Господи! Не може да бъде, Джо. Сигурно е някаква грешка.
— Никаква грешка. Тези същите хора, които бе излекувал, сега умират.
— Но защо?
— Рози смята, че е някакъв нов вирус. Той убива всички останали бактерии и вируси, от които хората заболяват. И след това няма никаква конкуренция, разбираш ли? Вирусът отстранява всичките се съперници и след това човекът му принадлежи напълно. После започва да се размножава, като до известно време всичко изглежда добре, защото той не вреди на здравето. Но настъпва моментът…
— Рози изказва само една хипотеза.
— Разбира се, това е хиотеза, но когато той говори, тя звучи страшно убедително.
— Ако това е истина, Джо — каза Чарли, — помисли си за всичките тези хора, за милионите хора!…
— За това си мисля — каза Джо. — Рози страшно рискуваше като ни позвъни. Ако разберат за това жив ще го одерат.
— Ще разберат. Обаждането ще бъде регистрирано.
— Но може би няма да го свържат с нас. Рози звънеше някъде от Мериленд от телефонна кабина. Уплашен е, защото той е в същото положение като нас, затънал до уши. Прекарал е с Ърни толкова време и знае колкото и ние, а може би и повече.
— Той смята, че като сме прекарали с Ърни толкова време също сме станали преносители?
— Мисля, че не. Но всички ние знаем много. Можем да се разприказваме. А те няма да допуснат това. Представяш ли си какво ще стане ако всичко се разкрие?
— Джо, колко е живял Ърни там, където го намерихме?
— По-малко от пет години.
— Ето, значи колко ни остават. Ти, аз и останалите ще живеем още четири години, а може би и по- малко.
— Да. И ако ни пипнат, ще изкараме тези години в такова място където няма да имаме възможност да издрънкаме това, което знаем. Нищо чудно някой да се е насочил вече насам. Те познават целия ни маршрут.
— Трябва да изчезваме, Джо. Знам едно място на север от тук. Ще взема с мен семейството си и никой няма да ни намери там.
— Ами ако ти също си преносител?
— Ако е така, моите също вече са заразени. А ако не са, искам да прекарам тези години…
— А другите хора?
— Там където ще отида, няма други хора. Там ще бъдем сами.
— Вземи — каза Джо и като извади от джоба си ключовете за колата, му ги хвърли през цялата стая.
— А ти, Джо?
— Трябва да предупредя останалите. И, Чарли…
— Да?
— Захвърли колата някъде още преди разсъмване. Ще те търсят. И когато няма да те намерят тук, ще започнат да наблюдават дома ти, роднините ти. Бъди внимателен.
— Добре, а ти, Джо?
— Ще се погрижа за себе си. Само да предупредя и останалите.
— А Ърни? Не можем да му позволим…
— За Ърни също ще се погрижа — каза Джо.
Информация за текста
© 1972 Клифърд Саймък
