Алогичното поведение не го доведе до никъде. Логиката и разумът излязоха победители — засега те оставаха главните фактори, управляващи човешкия живот. Не съществуваше никаква възможност за бягство и от слънчевото ъгълче зад сандъка.
Не съществуваше никаква възможност за бягство, освен…
Той отново бе намерил пумпала. Пумпалът беше с него.
Изобщо нямаше никаква възможност за бягство, никаква, освен ако не сработеше… пумпалът.
Постави пумпала на земята и го завъртя бавно, натискайки дръжката. След това го засили с бързо движение на ръката и го пусна. Пумпалът забръмча. Премести се по-близо, взрян в цветните ивици. Те се появяваха и изчезваха в безкрайността и той се питаше къде отиват. Така съсредоточи вниманието си върху пумпала, че забрави за всичко наоколо.
Пумпалът не сработи. Уикърс протегна ръка и спря заклатилата се играчка.
Опита още веднъж.
Трябваше пак да стане осемгодишен малчуган. Отново да се върне в детството си. Да очисти мозъка си от всички грижи, присъщи на възрастните, от зрелостта, да се превърне в дете. Помисли за игрите на плажа, за съня под дървото, за нестабилния пясък под босите крака. Закри очи и улови частица от своето детство в цветове и миризми.
И отново не откъсваше поглед от ивиците, и отново цял потъна в тяхното появяване и изчезване.
И пак не излезе нищо. Пумпалът се заклати и спря.
Смразяваща мисъл прониза Уикърс — не беше в състояние да забравя времето. Той бързаше.
А нали детето няма представа за време. Времето не съществува за него.
За да стане отново дете, получило току-що като подарък нова блестяща играчка. Насили се да забрави, че всяка минута му е скъпа.
И отново завъртя пумпала.
Почувства уюта на дома, майчината любов, видя разхвърляните по пода играчки и книжките, които му четеше неговата баба, когато идваше на гости. Гледаше пумпала с наивен възторг и се взираше в ивиците — те изчезваха и се появяваха, появяваха се и изчезваха, появяваха се и изчезваха…
Пропадна надолу с почти цял фут и се оказа на върха на един хълм. На мили наоколо се разстилаше равнина — просторна страна с ливади, горички и виещи се реки. В краката му бавно се поклащаше пумпалът.
30
Девствена долина, без никакви следи от човешка дейност се простираше от хоризонт до хоризонт. Само повеите на вятъра галеха тази недокосвана земя като пробягваха от единия до другия й край.
От височината на хълма в далечината Уикърс забеляза движещи се тъмни петна и разбра, че са стада бизони. Към него тичаха три вълка, но щом го видяха, се обърнаха назад и побягнаха надолу по склона. В синьото безоблачно небе самотна птица изписваше величествени кръгове. До Уикърс стигна рязък птичи писък.
Пумпалът не го подведе. Сега, в безкрайната страна на вълци и бизони той беше в безопасност. Изкачи се по-високо по хребета, за да огледа още веднъж наоколо. Нищо не говореше за близост на човешки дом — не виждаше нито пътища, нито струйки дим, плъзнал към небето.
Погледна към слънцето и се опита да определи къде е запад. Прецени, че все още е сутрин. Ако грешеше и денят преваляше, след няколко часа тъмнината щеше да обгърне равнината. А му се искаше при настъпването на тъмнината да бъде на безопасно място.
Мислеше си, че ще попадне в приказната страна, ала тази страна съвсем не беше приказна. „Достатъчно беше да размисля сериозно — съобрази той — и щях да разбера, че няма такава страна. Мястото, където попаднах като дете, естествено, не е било приказна страна.“ Пред него се разстилаше нов просторен свят, безлюден, може би дори опасен, но тук беше по-добре, отколкото в складовото помещение на железарския магазин в непознатия град, където хората го преследваха, за да го обесят.
Напусна стария познат Свят и се оказа в нов странен Свят. Ако тук няма хора, ще му се наложи да разчита единствено на себе си.
Седна, обърна наопаки всичките си джобове и внимателно огледа съдържанието им. Половин пакет цигари; три кибритени кутии, едната е почти празна; джобно ножче; носна кърпа; портфейл с десет долара; няколко цента; ключът от вечномобила; връзка ключове от къщата, писалището и от още някъде; писалка, сгънати на две листчета за пътни бележки — това е. Огън и средства за защита плюс няколко безполезни метални дреболии. Ето всичко, с което разполагаше. И ако Светът е безлюден, с това трябва да се храни, да се защитава, да си осигури подслон, а с течение на времето — и да се облича.
Запали цигара и реши да осмисли случилото се, но можа да се съсредоточи само върху необходимостта да пести цигарите, бяха останали само половин пакет и нямаше откъде да вземе други. Това беше чужда страна, впрочем, не съвсем чужда — та нали се намираше на Земята, на старата, обикновена Земя, до която още не се бе докоснала човешка ръка. Дишаше въздуха на Земята, виждаше ливадите и небето й, нейните животни. Това беше светът на древната Земя. С необработени почви и непипнати съкровища.
Тази страна не беше чужда, пумпалът не го е захвърлил в друго измерение, пък и право да си каже, оказа се, че пумпалът няма нищо общо с това. Пумпалът не играеше никаква роля. Пумпалът се яви само като средство за концентрация на вниманието, хипнотизираща играчка, която позволи на мозъка да извърши нужната работа. Пумпалът му помогна да попадне в тази страна, но само мозъкът му и присъщите му особени способности го прехвърлиха от старата позната Земя в този странен девствен свят.
Беше чувал и чел за нещо подобно…
Опитваше се да си спомни къде.
Статия във вестника. Или откъслечен разговор. Или телевизионно предаване.
И накрая си спомни. Статията на някакъв бостънски учен, май че доктор Олдридж, в която се говореше, че един свят изпреварва нашата планета със секунда, друг изостава от нея със секунда. Така цяла верига от Светове следват един след друг като хора, които пристъпват по снега стъпка в стъпка и образуват непрекъсната линия.
Непрекъсната верига от паралелни Светове следващи един след друг. Пръстен около Слънцето.
Тогава не дочете статията, нещо го отвлече и захвърли вестника. А сега съжаляваше. Твърде възможно беше Олдридж да е прав. Този Свят можеше да следва старата, позната Земя и да бъде поредното звено от безкрайната верига Светове.
Опита се да си представи принципа на веригата от Светове, но не успя, прекалено много неща не знаеше.
„Да предположим, че се намирам на Земя-2, следваща старата Земя, която току-що напуснах — мислеше Уикърс. — Да допуснем, че топографията на двата свята е достатъчно сходна, макар и не еднаква. Малките разлики ще станат забележими може би едва в деветия Свят. Значи, Земя-2 не трябва да се отличава от старата Земя. Ако там се намирах някъде из Илинойс и тук трябва да съм по земите на някогашния Илинойс.“
Като осемгодишен малчуган се бе натъкнал на градина и на заобиколена от храсти къща. Напълно е възможно и сега да се намира на същата земя. Някога се бе разхождал из заветната долина, която също може да се намира на тази Земя. Следователно тук може да съществува и къщата на Престън, приличаща на гордата къща от земята на неговото детство.
„Това е моята надежда — реши той. — Нищожна, но единствената, която имам.“
Да се добере до къщата на Престън, като се насочи на северозапад. Да измине пеш целия дълъг път, пропътувал го вече с колата от родния си дом. Разбираше колко малка е вероятността да намери къщата на Престън. Дали няма да попадне в капана на този огромен и пустинен Свят? Но той прогони съмненията. Само тази вероятност подхранваше единствената му надежда.
Отново погледна слънцето. То се бе издигнало по-високо, значи беше сутрин. Вече със сигурност знаеше къде е запад — единственото, което трябваше да знае сега.
Скочи на крака и бързо закрачи на северозапад, към своята единствена надежда на този Свят.
