„Слънчева енергия“ — съобрази Уикърс. Къде беше чул, че се използува слънчевата енергия? А, разбира се, в къщите на мутантите! Дребничкият продавач обясни на него и на Ан, че при наличието на слънчеви батерии не им трябват нито газ, нито електричество.
И тук използваха слънчевата енергия. И тук машините не познаваха триенето, затова и не вдигаха никакъв шум, както и вечномобилите.
Машините не му обръщаха внимание. Сякаш не го виждаха и не подозираха за присъствието му. Нито една не намали скоростта си, когато го изпреварваше; нито една не зави, за да го заобиколи. Но и нито една не го заплаши.
Слънцето залезе и цялата околност бе обляна от светлина, но той пак не можа да определи къде е нейният източник. Настъпването на нощта не прекрати работата. Летящите вагони — огромни ъгловати, паралелепипедообразни конструкции продължаваха да долитат, да се разтоварват и да отлитат. Машините отнасяха товарите. Дългите редове стругове в сградите продължаваха своя безшумен труд.
„А летящите вагони — замисли се той — също ли са роботи? Най-вероятно — да.“
Отново тръгна напред и пак се притискаше към стените на сградите, за да не се окаже насред пътя.
Откри гигантска площадка за товарене — тук се издигаха планини от прилежно подредени сандъци. Едни машини непрекъснато ги докарваха, други пълнеха с тях летящите вагони. Излезе предпазливо на площадката и огледа затворените сандъци, като се опитваше да определи какво е съдържанието им, но по тях имаше само букви и цифри. Помисли си дали да не отвори някой сандък, но не разполагаше нито с инструмент, нито с увереността, че досега равнодушните към особата му машини няма да се заинтересуват от него, ако започне да им пречи на работата.
Бяха му необходими няколко часа, за да напусне територията на гигантския завод. А когато се отдалечи и се обърна, изпита вълнение пред обляната в светлина работеща грамада.
Нямаше нужда да си задава въпроса какво произвежда заводът. Предварително знаеше отговора. Или бръснарски ножчета, или запалки, или електрически крушки, или къщи, или вечномобили. А може би всичките тези изделия.
Не се съмняваше, че пред него е онзи завод или един от онези заводи, които търсеха Крофърд и Североамериканската корпорация.
И не беше чудно, че техните търсения се оказаха напразни.
32
Стигна до реката късно след пладне. Тази река с островите, обрасли с дървета и пълзящи растения, с пясъчните плитчини, със зловещото шумолене на пълзящите пясъци — той беше сигурен в това — беше река Уисконсин в долното си течение, преди вливането й в Мисисипи. А ако наистина беше така, знаеше накъде да върви. Оттук беше лесно да стигне до крайната цел на пътешествието.
Обзеха го съмнения. Ще намери ли нужното място? В тази страна домът на Престън можеше и да не съществува. Измина толкова много път, а откри само роботи. Тук господстваше сложна машинна цивилизация и нямаше място за хора. Нямаше работа за тях в завод, който не се нуждае нито от ръцете, нито от съобразителността на човека.
В гаснещата светлина на деня спря да пренощува край брега на реката. Дълго седя буден, с поглед, вперен в огряното от лунна светлина сребърно огледало на водата и с чувството за самота. Такава горчива и дълбока самота не бе изпитвал никога.
Настъпи утрото и той отново тръгна на път. Поне ще намери мястото, където би трябвало да е къщата на Престън. Но какво да прави, ако там няма нищо?
Реши да не мисли за това и накрая заспа.
На сутринта се спусна към реката и разгледа по-внимателно скалистия южен бряг. Да, местата очевидно му бяха познати.
Тръгна надолу по течението и скоро в синята мараня различи високата скала близо до мястото на вливането на двете реки, а зад нея — тънка лилава верига от хълмове. Покатери се по-нависоко и дълго изучава с поглед долината, към която бе устремен.
Прекара нощта встрани от реката, а на сутринта намери долината, която водеше към къщата на Престън.
Беше прекосил долината почти на половина, когато тя му стана съвсем позната. Надеждата постепенно се превръщаше в увереност, че върви по позната земя.
Най-после бе намерил заветната долина, където се бе разхождал преди двайсет години.
„Сега — мислеше той — дано само къщата да си е на мястото.“
Прилошаваше му при мисълта, че къщата няма да е там, че като се изкачи по последния склон ще види само мястото, където трябваше да бъде тя. Ще рухне последната надежда и той ще се превърне в изгнаник в родната земя.
Намери пътечка и тръгна по нея. Гледаше как вятърът люлее високите треви, чиито побелели венчета приличаха на пенестите вълни на бурно море. Видя гъсталака от диви ябълки — те не цъфтяха, защото беше вече лято, но бяха същите, които някога беше видял потънали в цвят.
По пътечката заобиколи върха на хълма. И тогава съзря къщата. Краката му се подкосиха, спря се и бързо отмести поглед встрани, после бавно обърна глава и се убеди, че не е жертва на въображението — къщата наистина стоеше на своето място. Къщата стоеше на своето място. Отново пое нагоре по пътечката, забеляза, че тича и се насили да забави крачката. Но се затича отново и вече не се спря.
Добра се до върха на хълма, където стоеше къщата и забави крачката, като се опитваше да нормализира дишането си. И едва сега си помисли на какво ли прилича: брадясал, в дрипи, събрали цялата мръсотия и прах на многодневното пътешествие, със съдрани обувки, привързани с парцали към краката, с остатъци от панталони, неприкриващи даже изподраните му, измършавели колене.
Приближи се към бялата ограда на къщата, спря се пред вратата, облегна се на оградата и започна да разглежда къщата. Тя изглеждаше точно такава, каквато я помнеше — чиста, поддържана, със старателно окосени морави, с цветни лехи, с прясно боядисани дървени части и с керемиди, излъскани през годините от слънцето, вятъра и дъжда.
— Катлийн — произнесе той, като мърдаше с усилие изсъхналите си напукани устни. — Аз се върнах.
Искаше да си представи как изглежда тя след дългите години на раздяла. Не можеше да е останала девойка на седемнайсет или осемнайсет години, каквато я познаваше някога. Сега тя беше жена, примерно на неговата възраст.
Тя ще го види застанал до вратата на оградата и, въпреки неговата брада и дрипи, въпреки многодневното пътуване, ще го познае, ще отвори вратата и ще тръгне по алеята, да го посрещне.
Вратата се отвори, но слънцето светеше право в очите му и той не можеше да я разгледа, докато тя не слезе от верандата.
— Катлийн — промълви той.
Ала това не беше Катлийн.
Беше човек, когото той не беше виждал никога — неговото почти голо тяло блестеше на слънцето. Щом се приближи, той попита Уикърс:
— Сър, мога ли да ви помогна с нещо?
33
Нещо го дразнеше в този блестящ на утринното слънце човек — може би маниерът му на движение, или маниерът му на говорене. Преди всичко беше без никакви косми. Нямаше един косъм нито на главата, нито по гърдите. И очите му изглеждаха някак необикновени. Те блестяха също както цялото му тяло. Освен това нямаше устни.
— Аз съм робот, сър — поясни блестящият човек при вида на объркания Уикърс.
— А… — провлачи Уикърс.
— Казвам се Айзекая.
— Как сте, Айзекая? — побърза да попита Уикърс, без да знае всъщност какво да каже.
