човешки крак, но определено бе отпечатък. Приличаше на следа от патица, само че ако се съдеше по размерите му, тя трябваше да е едра колкото голямо куче.
Все още приведен, продължих да се вглеждам в следата и усетих как по гърба ми полазват тръпки. Изправих се и си тръгнах, като с големи усилия си наложих да вървя бавно, макар и тялото ми да ме призоваваше да бягам.
След като излязох от двора наистина побягнах.
Веднага потърсих телефон и открих един в аптеката на ъгъла. Набрах номера едва след като възстанових нормалното си дишане.
— Е, и какво откри? — изрева Лепката.
— Не знам — казах. — Може би нищо. Кой е бил лекарят на госпожа Клейборн?
Лепката ми съобщи името и му поисках и името на медицинската сестра. Той ме попита откъде по дяволите би могъл да знае и затворих слушалката.
Отидох при доктора и той ме отпрати.
През останалата част от деня издирвах сестрата. Когато най-сетне я открих, и тя ме изгони. Всичката работа, която бях свършил през деня, не доведе до нищо.
Прибрах се в редакцията късно следобед. Бил Лепката ме подхвана още от вратата.
— Кажи какво откри?
— Нищо — отговорих. Нямаше никакъв смисъл да му разказвам за следата под прозореца. До този момент вече бях започнал да се съмнявам дали не ми се беше привидяла, всичко изглеждаше толкова невероятно.
— Имаш ли представа какви размери може да достигне една патица? — попитах го.
Той изръмжа нещо и се върна към заниманията си.
Погледнах към списъка със задачите за следващия ден; видях, че пак ми бе възложена градската хроника и „Обади се в университета на д-р Томас — магнетизъм“.
— Какво означава означава? — попитах. — Каква е тази история с магнетизма?
— Човекът се занимава от години с магнетизъм — отвърна Лепката. — Разбрах, че скоро щял да разгласи нещо голямо. Чух го от достоверен източник.
Отново достоверен източник. Новата задача ми се видя не по-надеждна от предишните.
Освен това не обичам да интервюирам учени. Най-често това са мнителни хора, които гледат отвисоко на журналистите. Шансът един журналист да има по-големи доходи от техните е десет към едно, като при това той си върши работата, без да вдига голяма шумотевица.
Видях, че Джо Ан се гласи да си тръгва за вкъщи, така че отидох при нея и я попитах как върви работата.
— Имам чувството, че става нещо странно, Марк. — Ако ме почерпиш едно питие, ще ти го обясня.
Отидохме до ъгъла и седнахме в едно отдалечено сепаре.
При нас дойде Джо и започна да се оплаква от бизнеса, което бе необичайно за него.
— Ако не бяхте вие, момчетата и момичетата от вестника, да съм се прибрал у дома, както вече са се прибрали всичките ми клиенти. Щом не ги виждам тук, няма как да не са си у дома. Можете ли да си представите нещо по-гадно от това след работа направо да се прибереш в къщи?
Отговорихме, че не можем да си представим. В знак на благодарност за проявеното разбиране той забърса масата с кърпа, нещо, което не бе правил никога преди.
Донесе напитките и Джо Ан започна да ми разказва за старата дама и за стотния й рожден ден.
— Беше ужасно. Седеше си жената в люлеещия се стол в пустата дневна, люлееше се напред-назад бавно и спокойно, както го правят възрастните жени. Поздрави ме, усмихна ми се мило и ме представи на приятелите си.
— Много хубаво — казах. — Имаше ли много хора?
— Там е работата, че в стаята нямаше жив човек. Щях да се задавя с питието си.
— Но нали каза, че те представила…
— Представи ме на празните кресла.
— Боже мой!
— Всичките бяха покойници — каза.
— Ако обичаш, сега ми обясни…
— Тя каза „Госпожице Еванс, искам да ви представя моята стара приятелка госпожа Смит. Живее на нашата улица. Още си спомням деня, в който се засели в нашия квартал. Това беше през 1933 година и времената бяха трудни, повярвайте ми“. Сетне продължи да бърбори, както си бърборят старите жени, а аз стоя там, гледам празното кресло и се чудя какво да правя. И Марк, не знам дали постъпих правилно или не, но казах „Добър ден, госпожо Смит, приятно ми е да се запозная с вас“. И знаеш ли какво се случи тогава?
— Откъде да знам? Кажи.
— Старата дама каза съвършено спокойно, сякаш ставаше дума за нещо напълно естествено „Знаете ли, госпожице Еванс, госпожа Смит почина преди три години. Нали е много мило от нейна страна, че се отби да ме види?“
— Правила си е майтап с теб. Някои от тези дъртаци понякога много нахитряват.
— Не вярвам да се е шегувала с мен. Представи ме на още шест или седем души, все покойници.
— Добре, тя е мислела, че са там, и й е било приятно. Нали това е важното?
— Беше наистина ужасно — отвърна Джо Ан. Изпихме още по едно, за да разсеем ужаса.
Джо все още не се бе изприказвал.
— Виждали ли сте подобно нещо? Можеш да гърмиш тук с топ, без да нараниш никого. По това време хората обикновено изпълваха целия бар и даже смятаха, че ще е скучно, ако някой не се сдърпа с някого. Е, иначе знаете, че заведението е порядъчно.
— Така е, Джо — казах. — Седни да изпиеш нещо с нас.
— По начало не би трябвало да го правя. Един барман не бива да пие, когато е на работа, но се чувствам толкова зле, че ще приема поканата ви.
Отиде при бара, взе оттам бутилка и чаша и изпихме още по няколко.
Той обясни, че заведението, разположено на кюше, винаги се радвало на много клиенти. Никога не оставало празно, като най-големи приливи от хора имало по пладне и привечер. Но от шест седмици насам бизнесът започнал да запада и в момента оборотът бил близо до нулата.
— Из целия град е същото — каза. — Къде малко по-добре, къде по-зле. Моята кръчма е една от най- пострадалите. Не знам какво им става на хората.
Отговорихме, че и ние не знаем. Оставих пари за напитките и избягахме.
На улицата попитах Джо Ан дали иска да вечеряме заедно, но тя отговори, че тази вечер се събирала с партньорите си по бридж. Закарах я у тях и се прибрах у дома.
В редакцията често се шегуват с мен, че живея далеч от града, но на мен това ми е приятно. Наемът за къщичката ми не е голям и при всяко положение тя е за предпочитане пред две стаи в треторазряден хотел, единственото, което можех да си позволя, ако живеех в града.
След като вечерях с бифтек и пържени картофи, отидох на кея, взех лодката и загребах навътре в езерото. Известно време погледах светещите прозорци на заобикалящите ме къщи и се насладих на звуците, които никога не се чуват през деня — плуването на видрите, тихите крясъци на патиците и случайните плясъци на риби, скачащи над повърхността.
Времето стана хладно и след малко, когато започнах да греба отново към кея, мислех, че преди началото на зимата предстоеше да свърша доста неща. Преди всичко трябваше да насмоля и боядисам лодката. На самата къщичка една боя също нямаше да навреди, стига да ми останеше време за това. На два прозореца трябваше да се сменят стъклата, а всички останали се нуждаеха от маджун. Трябваше да се сменят и някои от тухлите на комина, пострадал от буря, и да се уплътни входната врата.
Почетох известно време и след това си легнах. Непосредствено преди да заспя, се сетих за двете дами, едната щастлива, а другата — покойница.
На следващата сутрин първо се заех с градската хроника. След това взех енциклопедия от библиотеката и почетох малко за магнетизма. Реших, че трябва да понауча едно-друго за него, преди да се срещна с университетския вълшебник.
