Клифърд Саймък
Галактическа хроника
Току-що бях приключил рубриката с ежедневната градска хроника и както винаги се сърдех на себе си. В редакцията бе пълно с младоци, които спокойно можеха да вършат тази работа. Дори и машинописките да се бяха заели с нея, читателите пак нямаше да усетят разликата. Никой не чете тази хроника, освен може би общинските съветници, пък и за тях не съм сигурен.
Когато Бил Лепката ми възложи да се занимавам с градската хроника за още една година, протестирах енергично. Казах му следното: „Лепко, с това нещо се занимавам вече три или четири години, сега го пиша със затворени очи. Трябва да влееш малко млада кръв в това занимание. Дай възможност на някои от тези хлапетии да го съживят. Аз вече напълно съм се изчерпал“.
Възражението ми не постигна нищо. В концепцията на Лепката името ми бе изписано срещу градската хроника, а той никога не сменяше концепциите си.
Много пъти се опитвах да науча откъде му е дошъл прякорът. Бях чул различни версии относно произхода му, но не им вярвах. Сигурно се бе сдобил с него единствено поради на стойката, която заемаше на бара.
Тъкмо бях приключил градската хроника и се чудех как да си убия времето, когато се появи Джо Ан. Чувствувах я като сродна душа, тъй като и на нея й бяха натресли отвратителни рубрики. Навярно се опознахме добре благодарение на това, че й съчувствах, съжалявах я и й позволявах да плаче на работо ми. Разбира се, сега и двамата си въобразяваме, че сме влюбени и дори говорим как ще се оженим след като най-сетне получа мечтаната длъжност на кореспондент в чужбина.
— Здравей, хлапе — казах й.
— Марк, знаеш ли каква задача ми измисли за днес Лепката?
Опитах се да отгатна.
— Сигурно най-сетне е изкопал отнякъде някой еднорък майстор на тапети и иска да напишеш очерк за него.
— По-лошо е — изстена тя. — Изпраща ме да взема интервю от някаква стара дама, която днес празнува стотния си рожден ден.
— Може пък и да те почерпи с парче торта.
— Не виждам как може да се шегуваш с такива неща. Тази работа ми се вижда малко зловеща.
Точно в този миг ме извика Лепката. И така, взех листовете с градската хроника и отидох при него.
Бил Лепката е потънал до лактите в хартии. Телефонът звъни, но той не му обръща внимание. Изглежда, че още от сутринта се е настроил на по-работна вълна от обичайната.
— Нали си спомняш за старата госпожа Клейборн?
— Разбира се. Тази, която почина. Нали аз й писах некролога преди десетина дни.
— Искам да отидеш в къщата й и да се поослушаш.
— За какво? Нали не се е върнала от оня свят?
— Не, но там стават някакви странни неща. Имам сведения, че някой може и да е поускорил пътуването й натам.
— Май се увличаш. В последно време си гледал по телевизията повече трилъри, отколкото трябва.
— Научих го от достоверен източник — каза и се зае отново с работата си.
Взех си шапката, излязох и реших, че няма защо да се вълнувам. Нали заплатата ми си вървеше.
И все пак, някои от безсмислените разследвания, които Лепката възлагаше не само на мен, но и на останалите колеги от редакцията, вече бяха започнали да ми омръзват. Понякога водеха до резултат. По- често — не. Когато се случваше второто, Лепката проявяваше лошия си навик да търси вината за това в човека, на който бе възложил задачата, а не в себе си. „Достоверният му източник“ навярно бе някой бъбрив случаен познат от последния бар, който бе почел с парите си.
Старата госпожа Клейборн бе една от последните издънки на знатните родове, някога населявали къщите по булевард „Дъглас“. Сетен представител на една отдавна разпиляла се фамилия, тя бе починала в една голяма самотна къща в компанията само на неколцина слуги и медицинската сестра, която се грижеше за нея; без близки родственици, които да я утешат в последния й час.
Не вярвах във възможността някой да е извлякъл изгода от смъртта й, като я ускори със свръхдоза лекарство или по някакъв друг начин. Дори и това да бе вярно, едва ли щеше да бъде възможно да се докаже, а такива неща не се разгласяват, преди да имаш всичко черно на бяло.
Отидох в дома на булевард „Дъглас“. Излъчваше тишина и очарование, обграден от дървета с есенна окраска.
Един стар градинар прибираше опадалите листа с гребло, но не ме забеляза, когато се появих на алеята, водеща към дома. Той бе възрастен човек с бавни движения, който мърмореше нещо под носа си, и по-късно разбрах, че недочува.
Отидох до главния вход, позвъних и зачаках, чудейки се какво да кажа, когато вляза. Невъзможно бе да обясня искрено защо съм дошъл, щеше да се наложи да увъртам.
На вратата се появи прислужница.
— Добро утро, госпожо — рекох й. — Аз съм от вестник „Трибюн“. Може ли да вляза да поговорим?
Дори и не си направи труда да ми отговори. Погледна ме за миг и хлопна вратата. Трябваше да предположа, че ще се получи така.
Обърнах се, слязох по стъпалата и тръгнах по тревната площ към градинаря. Забеляза ме едва, когато стигнах до него. Щом ме видя, лицето му светна, остави греблото и седна на количката. Предположих, че се е зарадвал, задето намери повод да си почине.
— Здрасти — казах.
— Денят си го бива — отвърна.
— Прав сте.
— Говорете малко по-високо, че нищичко не чувам рече.
— Жалко за госпожа Клейборн.
— Да, да. Наблизо ли живеете? Не си спомням да съм ви виждал.
Кимнах утвърдително. Не го излъгах кой знае колко. Живеех на трийсетина километра оттук.
— Тя бе приятна стара дама — каза градинарят. — Работя тук почти от петдесет години. Бог се смили над нея, като я прибра.
— Предполагам, че сте прав.
— Краят й бе много мъчителен — поясни.
Старецът седеше на есенното слънце, поклащайки глава, и успях да чуя как мислите му се връщат петдесет години назад. Сигурен съм, че за миг бе забравил за моето присъствие.
— Сестрата каза нещо странно — каза старецът, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Нищо чудно и да си го е въобразила. Била е уморена, нали ме разбирате?
— Чух нещо такова — окуражих го аз.
— Сестрата я оставила сама само за минута и се кълне, че когато се върнала в стаята имало нещо. Измъкнало се през прозореца, когато влязла. Било твърде тъмно, за да успее да го разгледа както трябва. Казах й, че си е въобразила. И все пак, в света стават странни неща. Неща, които не познаваме.
— Нали нейната стая е онази ей там? — посочих неопределено към дома. — Спомням си, че преди години…
Старецът изцъка с език, уловил ме в грещка.
— Нейната стая е в ъгъла, ей тази там… Бавно се изправи и отново взе в ръце греблото.
— Радвам се, че си поговорихме — казах. — Виждам, че имате много хубави цветя. Може ли да ги разгледам?
— Ами разгледай ги. И без това до седмица сланата ще им види сметката.
Започнах да се разхождам из двора, като се ненавиждах за това, което правех. Уж оглеждах цветята, но всъщност се стремях да се доближа до ъгъла на къщата, който ми бе посочил.
Под прозореца на стаята имаше леха с жалки на вид петунии. Приведох се и си дадох вид, че се възхищавам от тях, но всъщност търсех следи от някой, скочил от прозореца.
Не вярвах да намеря такива следи, но ги имаше.
На едно място с рохкава пръст, незакрито от петуниите, имаше отпечатък на крак. Е, може и да не бе на
