— Благодаря ви, сър — отвърна Дженкинс и излезе.
Уебстър седеше с уискито и книгата, и огъня… чувстваше удобството на добре познатата стая около себе си, усещаше тихия пристан, скрит в нея.
Това бе домът му — родният дом за Уебстърови от деня, в който първият Джон Дж. бе дошъл тук и построил първото крило на разпрострялата се нашироко къща. Джон Дж. бе избрал това място, защото през него минаваше ручей, пълен с пъстърви или поне той винаги го твърдеше. Ала имаше нещо повече от това. Трябва да е било нещо повече от това, казваше си Уебстър.
Отначало навярно е било само ручеят с пъстървата… ручеят с пъстървата, дърветата, поляните, скалистият хребет, където бе реката, и всяка сутрин от там се носеше мъглата. Може би останалото се бе трупало лека-полека през годините на семейна сплотеност, докато самата почва не се бе проникнала, ако не с традиция, то поне с нещо много близко до нея… нещо, което бе превърнало всяко дърво, всяка скала, всяка педя земя в Уебстърово дърво, скала или земя. Всичко някак бе свързано.
Джон Дж. — първият Джон Дж. — бе дошъл тук след разпадането на градовете, след като човекът бе изоставил скривалищата на двадесети век и се бе освободил от племенния инстинкт на скупчването в една пещера или поляна срещу общия враг или страх. Инстинкт, който бе излязъл от мода, защото нямаше нито неприятели, нито страхове. Човекът, бунтуващ се срещу стадното чувство, наложено му от икономическите и социални фактори на отдавна отминала епоха. Една нова сигурност, едно ново изобилие бе направило възможно това освобождаване.
Тенденцията бе започнала през двадесети век, преди повече от двеста години, когато хората се насочваха към къщи в провинцията, за да имат чист въздух, място да си размахат лактите и финес в живота си, който общинското съществуване в най-тесния смисъл не им бе осигурило.
И ето крайният резултат — спокоен живот. Покой, който идваше само от хубавите неща. Живот, какъвто хората с години бяха мечтали да имат. Живот в имения и стари, семейни къщи върху безбрежни пространства земя, с атоми, осигуряващи енергия и роботи вместо крепостни селяни.
Уебстър се усмихна на камината с горящите цепеници. Това бе анахронизъм, но един от хубавите — нещо, което човекът бе донесъл от пещерите. Безполезен, защото атомното гориво затопляше по-добре, ала много по-приятен. Не можеше да седнеш и да наблюдаваш атомите, да мечтаеш и да строиш пясъчни кули сред пламъците.
Дори гробницата — там, където бяха положили баща му онзи следобед… тя също бе семейна. Част от едно цяло: тържествената гордост, безгрижния живот и покоя. В онези дни мъртвите се погребваха в огромни, общи парцели един до друг… все непознати…
„Той никога не излиза.“
Ето какво бе казал Дженкинс на свещеника.
И така си беше. Защото какъв смисъл имаше да излиза някъде. Всичко бе тук. С едно-единствено завъртане на копчето човек можеше да говори лице в лице с когото си поиска, можеше да отиде навсякъде, ако не пряко, то поне мислено, стига да желаеше, можеше също да отиде на театър или на концерт, или да се рови в книгите на някоя библиотека в другия край на света, можеше да извърши всякаква сделка без да става от стола си.
Уебстър допи уискито си, после се извърна към пулта с копчетата до бюрото му.
Набра няколко цифри по памет, без да поглежда в указателя. Той знаеше къде отива.
Натисна с пръста си малък ключ и стаята изчезна… или поне така изглеждаше. Останаха само столът, на който седеше, част от бюрото му и самата машина. Това бе всичко.
Столът се намираше върху някакъв планински склон, обрасъл със златиста трева и изпъстрен с тънки дръвчета, превивани от вятъра. Той се спускаше към малко езеро, сгушено в пазвата на снажната виолетова планина. Снагата й се разделяше на дълги, тъмнеещи разклонения, обрасли с борове, синьо- зелени на цвят в далечината. Те се извиваха стъпаловидно нагоре и се сливаха със сините върхове, нахлупили снежни калпаци, извисяващи се далече, далече над тях и насочили към небето острите си зъбери.
Вятърът злобно свистеше в клоните на огъващите се до земята дървета, рошеше, и шибаше тревата във внезапните си пориви. Последните слънчеви лъчи лумнаха в ярко зарево над далечните върхове.
Уединение и величественост; безбрежността но обветрената шир; закътаното езерце; острите, назъбени сенки на далечните хребети.
Уебстър спокойно седеше на стола си, примижавайки срещу планинските върхове.
Почти до рамото му някой каза:
— Може ли да вляза?
Мек, резониращ глас — изобщо не беше човешки, но Уебстър го познаваше.
Той кимна и рече:
— На всяка цена, Джуейн.
Уебстър се извърна леко и видя сложния пиедестал, върху който бе клекнал косматият марсианец с милозливите очи. Зад пиедестала се виждаха неясните очертания на непознати мебели, характерни за жилищата на Марс.
Марсианецът протегна косматата си длан към планината.
— Ти обичаш това — рече той. — Разбираш го. А аз разбирам как ти го разбираш, но за мене там се крие повече ужас, отколкото красота. То е нещо, което ние на Марс никога няма да имаме.
Уебстър посегна към едно от копчетата, но марсианецът го спря.
— Остави — каза той. — Зная защо си тук. Аз нямаше да дойда в такова време, но си помислих, че един стар приятел…
— Много мило от твоя страна — рече Уебстър. — Радвам се, че дойде.
— Баща ти — продължи Джуейн, — беше велик мъж. Спомням си как ми говореше за него през онези години, които прекара на Марс. Тогава ти ми каза, че ще се върнеш някога. Защо не се върна?
— Защо ли? — рече Уебстър. — Аз просто никога…
— Не ми казвай — прекъсна го марсианецът. — Аз вече зная.
— Синът ми — продължи Уебстър — заминава за Марс след няколко дни. Ще го накарам да ти се обади.
— Ще бъде удоволствие за мене — каза Джуейн. — Ще го очаквам.
Той се размърда притеснено върху пиедестала и додаде:
— Навярно синът ти поддържа традицията.
— Не — отвърна Уебстър. — Учи за инженер. Хирургията никога не го е интересувала.
— Има право да живее живота, който той си е избрал — отбеляза марсианецът. — Все пак хубаво би било да се интересуваше от хирургия.
— Да, би било — съгласи се Уебстър. — Но това е свършен факт. Може би той ще стане велик инженер. Космическо строителство. Говори ми за космически кораби, които ще пътуват до звездите.
— Може би твоето семейство е направило много за медицината — вметна Джуейн. — Ти и баща ти…
— И неговият баща преди него — додаде Уебстър.
— Книгата ти много задължава Марс към тебе — заяви Джуейн. — Тя навярно ще привлече допълнително внимание върху специализиране в областта на Марс. Моите събратя не стават за лекари. Нямат нагласата за това. Странно, как се различават интелектите на различните раси. Чудно, че марсианците никога не са мислили за медицина… буквално никога не са се сещали. Вместо това са издигнали в култ фатализма. Докато вие, дори в най-ранната ви история, още когато хората са живеели в пещерите…
— Има много неща, за които вие сте се сетили, а ние не сме — прекъсна го Уебстър. — Неща, за които сега се чудим как сме могли да пропуснем… възможности, които вие сте развили, а ние — не. Да вземем вашата специалност философията. Тя обаче е различна от нашата — истинска наука, докато нашата е просто научно шикалкавене. Вашето е подредено, логическо развитие на философията: работно, практическо приложение — истински инструмент за действие.
Джуейн понечи да каже нещо, поколеба се, млъкна и после пак заговори.
— Аз съм близо до нещо, което може да се окаже ново и зашеметяващо. Нещо, което може да бъде инструмент за вас хората, както и за нас марсианците. Работя по този въпрос от години. Започнах с няколко
