той си вършеше работата.
— Нещо не е наред, мистър Фаулър — заяви мис Стенли.
— Именно — съгласи се Фаулър. — Ето защо изпращам младия Алан сам. Той може да открие какво не е наред.
— А ако не успее?
— Ще изпратя някой друг.
Тя стана полека от стола си, тръгна към вратата, но после спря пред бюрото му.
— Някой ден — рече мис Стенли, — вие ще бъдете велик. Никога не пропускате шанс. Това е вашият шанс. Знаел сте го още, когато са издигали този купол за тестовете. Ако се справите, ще се издигнете с една-две степени. Независимо от това колко хора ще умрат, вие ще се издигнете с една-две степени.
— Мис Стенли — каза Фаулър и гласът му бе рязък. — Младият Алан ще замине всеки момент. Моля, проверете машината си…
— Машината ми не е виновна — прекъсна го тя с леден тон. — Тя работи според координатите, заложени в нея от биолозите.
Фаулър седеше сгърбен на стола си, заслушан в стъпките й, отдалечаващи се по коридора.
Онова, което каза мис Стенли, бе вярно разбира се. Биолозите бяха заложили координатите. Но биолозите може би грешаха. Един косъм разлика, една йота отклонение и трансформаторът щеше да изпрати нещо, което не бяха и мислили да изпращат: някой мутант, който можеше да се огъне, да полудее или да се разпадне при дадени условия, при стрес или при някои напълно непредвидени обстоятелства.
Защото човекът не познаваше много онова, което ставаше навън. Знаеше само това, което му сочеха приборите. И пробите от тези събития, доставяни от същите прибори и механизми, не бяха нищо друго освен мостри, тъй като Юпитер беше невероятно голям, а куполите бяха твърде малко.
Дори работата на биолозите, които обработваха данните за „скокливците“ — явно най-висшата форма на живот на Юпитер — бе отнела три години на интензивно изследване, а след това две години, за да се направи проверката за надеждност и сигурност… работа, която на земята можеше да бъде свършена за една-две седмици. Ала все пак работа, която в този случай изобщо не можеше да се свърши на Земята, тъй като юпитерска форма на живот не можеше да бъде пренесена там. Налягането тук, на Юпитер не можеше да бъде пресъздадено извън Юпитер, а при земното налягане и температура скокливците просто изчезваха като спукани мехури.
Все пак тази работа трябваше а бъде свършена, ако човекът хранеше надежди да се разхожда по Юпитер във формата на скокливец. Защото преди още трансформаторът да успее да превърне човека в друга форма на живот, на нея трябва да се направи много подробна физическа характеристика и всяка нейна особеност трябва да бъде добре позната — с пълна сигурност и без никаква възможност за грешка.
Алан не се върна.
Тракторите, ровещи в терена наблизо, не откриха следи от него, освен ако онова подскачащо нещо, за което бяха съобщили трактористите, не е било липсващият землянин във формата на скокливец.
Биолозите пуснаха в ход възможно най-завършената си и най-академична и подигравателна усмивка, когато Фаулър намекна, че координатите може да са грешни. Те внимателно му посочиха, че координатите вършеха работа. Когато в трансформатора влезеше човек и копчето бъдеше натиснато, човекът се превръщаше в скокливец. Той излизаше от машината и се изгубваше от погледа, потъвайки в атмосферата, подобна на супа.
Нещо съвсем дребно, бе настоял Фаулър… някое едва забележимо отклонение от модела, който би трябвало да бъде скокливецът… някакъв съвсем дребен дефект. Биолозите му отговориха, че ако е имало такова отклонение, то откриването му би отнело години.
А Фаулър знаеше, че те са прави.
И така, сега вече изчезналите не бяха четирима, а петима и Харолд Алан бе навлязъл в атмосферата на Юпитер съвсем за нищо. Стори му се, че никога не бе навлизал толкова дълбоко в материята, що се отнася до знанията.
Фаулър се пресегна през бюрото си и взе папката с досиетата на персонала — тънка купчина листа, прищипнати в едно. Беше нещо, което го ужасяваше, ала все пак трябваше да го направи. По някакъв начин причината за тези изчезвания трябваше да бъде открита. И нямаше друг начин освен да се изпратят още хора.
Както седеше, Фаулър за миг се заслуша във воя на вятъра над купола — вечния гърмящ ураган, който блъскаше планетата в кипящата си, агонизираща ярост.
„Има ли някаква опасност там?“ — запита се той. — „Някаква опасност, за която ние не знаем? Нещо, което дебне и лапа скокливците, без да прави разлика между истинските скокливци и тези, които са трансформирани хора… За лапачите разбира се няма разлика.“
Или може би имаше някаква основна грешка при избирането на скокливците като форма на живот, най- добре приспособена за съществуване върху повърхността на планетата? Фаулър знаеше, че несъмнената интелигентност на скокливците беше факторът определил това решение. Защото ако нещото, в което се превръщаше човекът, нямаше интелект, то човекът не би могъл за дълго да запази своя собствен интелект в такъв вид.
Нима биолозите бяха дали предимства на този фактор, използвайки го с цел да изместят някой друг фактор, навярно не особено благоприятен или може би дори фатален? Не изглеждаше правдоподобно. Вярно, че бяха надути, но все пак те си разбираха от работата.
Или, може би, целият експеримент беше невъзможен и осъден на провал още от самото начало? Превръщането в други форми на живот се прилагаше успешно на другите планети, но това не означаваше непременно, че ще бъде успешно и на Юпитер. Навярно интелектът на човека не можеше да функционира правилно посредством сензорния апарат осигуряващ Юпитериански живот. Вероятно скокливците бяха толкова чужда форма, че не можеше да има обща основа, върху която човешките знания и Юпитерианската концепция за съществуването да се съчетаят и да заработят съвместно.
Или пък грешката беше в самия човек и бе присъща за расата… някое психическо отклонение, което, комбинирано с онова отвън, не им позволяваше да се завърнат. Макар че може би не беше точно отклонение — не и в човешкия смисъл на тази дума. Навярно просто някое съвсем обикновено качество на интелекта, възприемано на Земята като съвсем нормално нещо, бе в такова отявлено противоречие с Юпитерианското съществуване, че правеше човешкия разум на пух и прах.
По коридора се чуваше тихото почукване на нечии нокти. Фаулър се ослуша и леко се усмихна. Беше Таузър, който се връщаше от кухнята. Бе ходил там, за да се види със своя приятел, готвача.
Таузър влезе в стаята, понесъл кокал. Той замаха приятелски с опашка към Фаулър и се пльосна до бюрото му, улавяйки кокала с предните си лапи. Миг-два гледа господаря си със своите влажни, старчески очи, а Фаулър се наведе надолу и го погали по пухестите уши.
— Обичаш ли ме още, Таузър? — попита го Фаулър, а Таузър затупа с опашката си. — Само ти ме обичаш още.
Фаулър се изправи и се извърна отново към бюрото си. Пресегна се и взе папката.
Бенет? Бенет имаше любима, която го чакаше на Земята.
Ендрюс? Ендрюс възнамеряваше да продължи обучението си в института „Марс Тех“ веднага щом припечелеше достатъчно, за да изкара годината.
Олсън? Олсън наближаваше пенсионна възраст. Непрекъснато разказваше на момчетата как щял да се пенсионира, а после да отглежда рози.
Фаулър внимателно върна папката на мястото й.
Осъждаше хората на смърт. Мис Стенли бе казала това, а устните й едва помръднаха в подобното й на пергаментова маска лице. Изпращаше ги да умрат, докато той, Фаулър, си стоеше тук на топло и
