Буквално стотици! Защото тук се виждаха не само основните цветове, преливащи един в друг, както бе на Земята. Виждаше се една ясно очертана селективност, която разлагаше призмата до нейните последни съставни елементи.
— Музиката — рече Таузър.
— Да, какво за нея?
— Музиката е от вибрациите — отвърна Таузър. — Вибрациите на падащата вода.
— Но, Таузър, ти не разбираш от вибрации!
— Напротив — възрази той. — Току-що ми хрумна.
Фаулър мислено преглътна: „Току-що ти хрумна ли?!“
Внезапно в неговата собствена глава се появи формула — формулата на процеса, който би произвел такъв метал, че да издържи на юпитерианското налягане.
Втрещен, той гледаше водопада, а мозъкът му бързо подреждаше многобройните цветове в точната последователност на спектъра. Просто ей тъй! Като нищо!! Без много да му мисли!!! А Фаулър не разбираше нито от метали, нито от цветове…
— Таузър! — извика той. — Таузър, с нас става нещо!
— Да, зная — рече Таузър.
— Става нещо с мозъците ни — продължаваше Фаулър. — Ние ги използваме! Използваме целия им капацитет, до последната малка частица! Използваме ги, за да разберем неща, които би трябвало да сме знаели през всичкото това време! Навярно мозъците на земните същества са бавни и замъглени. Може би ние сме малоумниците на Вселената! Вероятно сме смотльовци… и затова ни се налага да вършим нещата по най-трудния начин.
Чрез новата, пронизителна яснота на мисълта, която вече притежаваше, Фаулър разбра, че не ставаше дума само за цветовете на водопада или за металите, които ще издържат налягането на Юпитер. Той усещаше и други неща… неща, които само смътно подозираше — някакъв неясен шепот, който предсказваше велики открития, разрешаването на загадки отвъд пределите на човешката мисъл, дори отвъд пределите на човешкото въображение. Мистерии, факти, логика, основаваща се на разума. Неща, които всеки мозък би открил, ако използваше целия си умствен потенциал.
— Ние сме все още земни в по-голямата си част — каза Фаулър. — Едва сега започваме да научаваме някои от нещата, които не са достигнали до нас като човешки същества, може би именно защото сме били човешки същества. Нашите човешки тела са слаби. Част от сетивата ни — тези, с които човек придобива знания, са зле устроени. Може би дори ни липсват някои сетива, които са необходими за истинското познание.
Фаулър се обърна и погледна към купола в далечината, приличащ сега на малко, черно джудже.
Там имаше хора, които не можеха да видят красотата на Юпитер. Хора, които си мислеха, че виещи се облаци и поройни дъждове замъгляват повърхността на планетата! Незрящи човешки очи! Слаби очи. Очи, които не виждаха красотата в облаците, които не можеха да надзърнат оттатък бурята. Тела, нечувстващи възбудата от звънтящата музика на разбиващата се водна грамада.
Хора, които можеха само да ходят и то в ужасна самота, общуваха по между си с нещо като морзов език, сигнализирайки съобщенията си един на друг, сякаш бяха разузнавачи, неспособни да протегнат ръце и да докоснат мозъците си, както той можеше да протегне ръка и да докосне мозъка на Таузър. Завинаги им бе отнета възможността за такъв личен и съкровен контакт с други живи същества.
Той, Фаулър, бе очаквал ужасни неща от някакви непознати същества тук, на повърхността на планетата. Смяташе, че ще се огъне пред заплахата от неизвестността, беше се калявал, за да издържи на погнусата от евентуални ситуации, които не бяха характерни за Земята.
Ала вместо това, Фаулър бе открил нещо много по-велико от познатите на човека факти: едно по-бързо и уверено тяло, чувство на приповдигнатост, по-дълбоко усещане за живота, по-способен ум и такъв свят на красотата, какъвто дори най-смелите мечтатели на Земята не биха могли да си представят.
— Да тръгваме — подкани го Таузър.
— Къде искаш да отидем?
— Където и да е — отвърна Таузър. — Просто тръгваме и ще видим къде ще стигнем. Имам предчувствие… хм, просто предчувствие…
— Да, зная — рече Фаулър.
Защото и той имаше същото предчувствие… чувството за предопределеност с висше, известно усещане за величие — познанието, че някъде там, отвъд хоризонта ги чакаха приключения и нещо много по-велико от тях.
Петимата преди тях бяха изпитали същото — бяха усетили порива, който ги тласкаше да отидат и да видят, и онова завладяващо предчувствие за пълноценен живот и истинско познание.
Фаулър знаеше, че по тази причина те не бяха се завърнали.
— Няма да се върна — рече Таузър.
— Не можем да ги измамим така — каза Фаулър, направи една-две крачки към купола, но се спря.
Да се върне в купола, да се върне в онова немощно, отровено тяло, което бе оставил! Тогава не му се виждаше немощно, но сега знаеше, че е такова.
Да се върне към онзи мъгляв мозък и безпомощното, неясно мислене! Да се върне към отварящите се и затварящи се уста, произвеждащи звуци, които другите разбираха! Да се върне към зрение, с което сега би било по-лошо, отколкото да си сляп! Обратно към омерзението, унижението и невежеството!!!
— Може би един ден… — прошепна той на себе си.
— Имаме много неща да свършим и много неща да видим — рече Таузър. — Трябва много да научим. Ще открием неща…
Да, те щяха да открият много неща. Други цивилизации навярно. Цивилизации в сравнение с които човешката цивилизация щеше да изглежда жалка. Щяха да открият красотата, и което е още по-важно — разбирането за тази красота… и другарството, което никой никога преди не бе познавал — нито човек, нито куче.
И живота! Шеметния живот, след едно тъпоумно и замаяно съществуване.
— Не мога да се върна — рече Таузър.
— Нито пък аз — каза Фаулър.
— Ще ме превърнат обратно в куче — рече Таузър.
— А мене — в човек — каза Фаулър.
Информация за текста
© 1944 Клифърд Саймък
© Вилиана Данова, превод от английски
Clifford Simak
Desertion, 1944
Сканиране: Неизвестен
Редакция: BHorse, 2008
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4971]
Последна редакция: 2008-01-22 23:58:28
