сивокафявата почва, така че той не можа да определи как изглежда то.
Той свали бинокъла от очите си и сега, след като бе успял да установи точното и местонахождение, можеше безпогрешно да различи очертанията на Сита с невъоръжено око.
Протегна ръка и незабелязано притегли пушката към себе си, намести я на рамото си, изви се и се притисна по-плътно към земята. Прицели се в слабите очертания върху баира и точно тогава животното се изправи.
То не бе толкова едро, колкото бе предположил първоначално, може би малко по-едро по размери от земен лъв, но лъв то в никакъв случай не беше. Туловището му бе тъмно и квадратно, предразположено към напълняване, видът му бе непохватен, но същевременно излъчваше сила и жестокост.
Дънкан наведе дулото на пушката и насочи прицела и право в масивната шия. Пое си дълбоко дъх, задържа го и започна да натиска спусъка.
Прикладът силно го ритна в рамото и гърмежът го блъсна в главата. Животното се строполи на земята. То не се наклони, не падна, а просто се стопи долу и изчезна, скрито в тревата.
— Точно в целта — увери себе си Дънкан.
Той дръпна затвора и празната гилза изхвърча. Подаващият механизъм клъцна леко и новият патрон тракна, плъзгайки се в цевта.
Той залегна за момент, наблюдавайки мястото върху баира, където нещото бе паднало. Тревата се люлееше, като от подухването на вятър, само дето нямаше никакъв вятър. Освен полюшването на тревата, нямаше никакъв друг знак от Сита. Тя не се опита да се изправи отново, стоеше си там, където бе паднала.
Дънкан се изправи на крака, намери кърпата си и изтри потта от лицето си. Той чу меки стъпки зад гърба си и обърна глава. Беше водача.
— Всичко е наред, Сипар — каза той. — Можеш да престанеш да се тревожиш. Улучих я. Можем да се прибираме вече у дома.
Това бе дълго и трудно преследване. По-дълго, отколкото бе предположил. Но в края на краищата успя, а това бе по-важното. За сега реколтата вуа бе спасена.
Той напъха кърпата обратно в джоба си и се спусна полека надолу по склона, след което се заизкачва по насрещния баир. Достигна мястото, където Сита се бе строполила. Но освен три парчета разкъсана и смазана кожа и месо, лежащи на земята, наоколо нямаше нищо друго.
Дънкан се огледа и бързо вдигна пушката. Нервите му бяха изопнати до крайност. Огледа се наоколо, търсейки да долови и най-лекото движение, някаква сянка или цвят, които да не са сянка или цвят на храст, трева или земя. Но нямаше нищо. Само горещината звънтеше в тишината на следобеда. Не се усещаше и полъх от движение на въздуха. Но витаеше опасност — усещането за дебнеща го опасност стягаше врата му.
— Сипар! — прошепна възбудено той. — Внимавай!
Туземецът стоеше вцепенен, очите му бяха така извъртяни нагоре, че се виждаше само бялото, а мускулите на лицето му бяха опънати като стоманени въжета.
Дънкан се обърна, пушката бе почти на височината на рамото му, с ръка присвита в лакътя в готовност да приведе оръжието в действие за части от секундата. Нищо не помръдваше. Нямаше нищо освен пустота, пустотата на слънцето и разпаленото небе, на тревата и оръфаните храсти, на кафеникаво-жълтата земя, разпростряла се във вечността.
Стъпка по стъпка, Дънкан обиколи целия баир и накрая се върна на мястото, където завари туземеца. Приседнал на петите си той стенеше, полюшвайки се назад-напред с ръце, обхванали плътно талията, като че ли се опитваше да люлее себе си в нещо като въображаема люлка.
Човекът се доближи до мястото, където бе паднала Сита и повдигна едно по едно парченцата окървавено месо. Те бяха разкъсани от куршума му. Бяха меки и безформени. Колко странно, помисли си той. През всичките тези години на ловуване, на толкова много планети, никога не му се бе случвало куршум да откъсне парчета месо.
Той пусна обратно кървавите парчета в тревата и избърса ръцете си в панталона. Поокопити се малко.
Не успя да открие никаква кървава диря в тревата, а съвсем сигурно е, че когато едно животно получи дупка с такива размери в тялото си, то да остави диря.
И както си стоеше там на хълма, с все още мокри и блестящи отпечатъци от окървавени пръсти върху тъканта на панталона, той за пръв път усети студената тръпка на страха, пипалата на който се протягаха към сърцето му.
Той се обърна, тръгна към туземеца, протегна ръка и го докосна с длан.
— Съвземи се! — заповяда му той.
Противно на очакванията му не последваха нито молби, нито ужас, нито треперене.
Сипар се изправи незабавно на крака, и сега стоеше и го гледаше с един особен блясък в очите.
— Да тръгваме — каза Дънкан. — Все още имаме малко време. Опитай се да намериш следата отново. Аз ще те прикривам.
Той погледна слънцето. До залеза оставаше час и половина, най-много два. Все още имаха някакъв шанс да се справят до настъпването на нощта.
На около половин миля разстояние от другата страна на баира, Сипар откри отново следата и те потеглиха напред, но този път се движеха по-предпазливо, защото всяка скала, всеки храст, всяка туфа трева би могла да прикрива ранения звяр.
Дънкан усещаше, че нервите му са изострени и безжалостно се проклинаше за това. Неведнъж е бил натясно и преди. Нямаше нищо ново за него. Нямаше никаква особена причина да се вълнува така. Ситуацията бе ужасна наистина, но той се бе срещал лице с лице и с по-тежки, но бе съхранявал спокойствие и бе успявал да победи. Всичко това се дължеше може би на надхвърлящите всякакво въображение легенди на първопроходците на космоса, които бе чувал за Сита — някакъв суеверен брътвеж, бръщолевения всякякви, които се разпространяват по всички краища на космоса.
Той стисна пушката по-здраво и продължи.
Няма такова животно, увери себе си той, което да не може да бъде убито.
Половин час преди залез слънце той прекрати пресладването. Бяха стигнали до вирче с възсолена вода. Светлината скоро щеше да стане недостатъчна, за да може да се стреля. На сутринта щяха да хванат отново следата и по това време Сита щеше да бъде в по-неизгодно положение, щеше да бъде трудно подвижна, бавна и отслабнала след раняването. А можеше дори и да е умряла.
Дънкан събра съчки и накладе огън на завет в един гъсталак от трънени храсти. Сипар взе манерките и ги натопи дълбоко във вира, за да ги напълни. Водата бе възтопла и лоша на вкус, но бе сравнително чиста и ставаше за пиене, особено ако си жаден.
Слънцето се спусна зад хоризонта и тъмнината бързо се сгъсти. Те се запасиха с повече дървени съчки от храсталаците и ги натрупаха внимателно, за да им бъдат под ръка.
Дънкан бръкна в джоба си и извади малката торбичка с рокахомини.
— Вземи, — каза той на Сипар, — вечерята.
Туземецът протегна едната си ръка и Дънкан изсипа малко в оформената му като чашка длан.
— Благодаря ви, господине! — каза Сипар. — Благодетелю.
Дънкан го погледна учуден. Трябваше му време докато разбере какво туземецът искаше да му каже.
— Яж! — каза му той почти любезно. Не е много, но ще ти даде сила. А това, от което ще имаме нужда утре, е сила.
Благодетел, а? Опитва да го ласкае. Току виж след малко започнал да му хленчи да зарежат преследването и да се връщат към фермата.
Но ако се позамислиш малко по-сериозна над думите му, той наистина бе благодетел за тази компания от безполови скитници. Царевицата, с божията помощ, се развива добре на червеникавата и трудна за обработване почва на Леърд — хубавата стара царевица от Северна Америка.
Там някъде, на земята с нея хранеха свинете и правеха хубави царевични питки за закуска, а тук, на Леърд, царевичната храна бе основна за тази шайка мързеливи маскари, които само това си знаят да гледат със солидна доза скептицизъм, с ококорени от учудване очи, тази неортодоксална идея, че някой би могъл да
