поеме грижата да отглежда посеви за храна, вместо да излизат и да си я вземат наготово.
Царевицата на Северна Америка, отглеждана редом с вуата на Леърд. И така си вървеше животът, нещо от една планета, нещо от втора, трета и по този начин бе изградена култура, която в края на краищата в следващите около хиляда години би могла да означава изграждането на един начин на живот с повече здрав разум и разбирателство, отколкото сега.
Той насипа малко рокахомини и в своята длан и прибра торбичката обратно в джоба си.
— Сипар!
— Да, господине?
— Ти не се изплаши днес, когато донаванът се опита да ни нападне.
— Не, господине. Донаванът няма да ме нарани.
— Ти ми каза, че донаванът е табу за теб. Значи ли това, че ти по същия начин си табу за донавана?
— Да, господине. Донаванът и аз сме израснали заедно.
— О! Така значи! — каза Дънкан.
Той пое с уста малко изпечена и смляна царевица, след което пийна глътка възсолена вода и започна да дъвче замислено смесената каша.
Би могъл да продължи да пита защо, как, къде и кога Сипар и донаванът са израснали заедно, но нямаше да има смисъл. Това бе точно този заплетен възел, в който Шотуел бе попаднал завинаги.
Убеден съм, каза си той, че тези малки гадини през повечето време си играят с нас.
Каква фантастична тайфа от шушумиги. Нито мъже, нито жени, само същества някакви. Те някога са били деца, въпреки че никога не са били бебета. Никога не са били по-малки от осем-девет годишни. А след като никога не са били бебета, то откъде, по дяволите се вземат тези осем-девет годишни деца?
— Навярно и разните други животни — продължи да пита Дънкан — като птици-кокилари, кресливци и други подобни, също израстват с вас.
— Точно така, господине.
— Нещо като спортни площадки, навярно — пошегува се Дънкан.
Той продължи да дъвче, взрян замислено в тъмнината отвъд трептящата светлина на пламъците.
— Има нещо в тръните, господине.
— Не чувам абсолютно нищо.
— Леко скимтене. Нещо тича там.
— Дънкан се вслуша по-внимателно. Това, което каза Сипар бе вярно. Множество дребни същества тичаха в гъсталака.
— Най-вероятно мишки — каза той.
След като изяде своето рокахомини, той глътна малко вода, пиейки я бавно на малки глътки, със затворена уста.
— Сега е твой ред да поспиш малко — каза той на Сипар, — а по-късно ще те събудя, за да дремна малко и аз.
— Господине, — произнесе Сипар, — аз ще стоя с теб до края!
— Добре — думите му стреснаха Дънкан, — много мило от твоя страна.
— Ще остана с теб до смъртта — гласът на Сипар прозвуча тържествено и сериозно.
— Не пресилвай нещата — каза Дънкан, взе пушката и се запъти надолу към вирчето.
Нощта бе спокойна, а усещането за пустота бе обхнванало всяко кътче от пространството наоколо. Всепоглъщаща пустота, независимо от огъня, независимо от вирчето с вода и пъплещите в гъстака мишеподобни животинчета.
А Сипар, той вече спеше, спеше дълбоко до огъня, свит на кълбо. Гол, с никакво оръжие до себе си, като голо животно, хуманоид по своята същност, но хуманоид с някакво тайно предназначение, което бе направо загадъчно. Разтреперан и изплашен тази сутрин, само като спомена Сита, той обаче изобщо не се поколеба при преследването. Изпадна в неописуема паника там при баира, където бяха изгубили Сита. Сега пък е готов да продължи до смъртта.
Дънкан се върна до огъня и ръгна Сипар с върха на обувката си. Туземецът веднага се събуди.
— Чия смърт? — попита той. — За чия смърт говореше?
— Как за чия, за нашата, разбира се! — каза Сипар и заспа отново.
III
Дънкан не видя стрелата, само чу изсвистяващото и изсвирване и почуствува от дясната страна на врата си полъх, предизвикан от движението и, след което я видя да се забива в дървото зад него.
Той отскочи встрани и се прикри зад една купчина валящи се камъни, а палецът му почти инстинктивно постави предпазителя на пушката на автоматично. Той се приведе зад скупчените камъни и се взря пред себе си. Нямаше нищо за гледане. Дърветата хула искряха от слънчевата светлина, в трънения гъсталак нямаше и следа от живот и единственото, което бе на крак, бяха три птици — кокиларки, крачещи важно на около четвърт миля от него.
— Сипар — прошепна той.
— Тук съм, господине.
— Тихо. Там има нещо.
Къде и какво? В очакване на нов изстрел, Дънкан потръпна, спомняйки си усещането за прелитащата покрай врата му стрела. Ужасен край! Да умреш неизвестно къде, в някакъв затънтен край на вселената, със забита в гърлото ти стрела, със скован от страх туземец до теб, който само това и чака, да си тръгне към къщи веднага, при първа възможност.
Той нагласи отново предпазителя на пушката на единична стрелба, обиколи пълзешком купчината камъни и изтича към малката горица, разположена на върха на хълма. Като я доближи, той се прокрадна отстрани към мястото, откъдето предполагаше, че бе долетяла стрелата.
Той вдигна бинокъла и огледа околността. И пак не видя нищо. Каквото и да бе това, което бе стреляло по тях, то бе изчезнало.
Той се върна обратно до дървото, където стрелата все още стърчеше, с връх дълбоко забит в кората. Той сграбчи стрелата и я изтръгна.
— Можеш да излизаш, — каза той на Сипар. — Няма никой наоколо.
Стрелата бе невероятно недодялана. Неукрасената и с перо дръжка изглеждаше така, като да бе издялана изцяло от груб камък. Върхът и бе късче кремък, взет наслуки от повърхността на земята или от някое изсъхнало речно корито и привързано непохватно към пръчката с лико от дървото хула.
— Позната ли ти е? — попита той Сипар.
Туземецът взе стрелата и започна да я разглежда.
— Не е на моето племе.
— Разбира се, че не е на твоето племе. Вашите не биха стреляли по нас. Питам те дали се досещаш на кое племе би могла да бъде.
— Много лоша стрела.
— Виждам. Но тя би могла да убие човек не по-лошо от която и да е друга, добре направена стрела. Интересува ме, дали ти е позната.
— Нито едно от племената не е направило тази стрела. — заяви Сипар.
— Дете, може би?
— Какво би могло да прави дете тук?
— Точно това се питам и аз, — каза Дънкан.
Той взе пак стрелата, постави я между палеца и показалеца си и я завъртя леко, като една ужасна мисъл глождеше мозъка му. Не, това не би могло да бъде. Прекалено е фантастично. Би трябвало слънцето да му е повредило мозъка, за да му хрумне изобщо подобна мисъл.
Той клекна и започна да копае земята с импровизирания връх на стрелата.
— Сипар, какво в действителност знаеш за Сита?
— Нищо, господине. Страхуваме се от нея и това е всичко.
— Назад ние няма да се върнем, така че, ако знаеш нещо, което би могло да ни бъде от полза…
