Клифърд Саймък
Времето е най-простото нещо
1.
Най-сетне човекът склони да признае, че е изолиран от космоса. Подозираше го още от деня, в който Ван Алън откри радиационните пояси, които обгръщаха Земята, и хората в Минесота използваха балони, за да уловят слънчевите протони. Но човекът беше мечтал толкова дълго, че дори в този момент не можеше да се откаже от мечтата си, без поне да опита.
Той опита и продължаваше да опитва дори когато астронавтите умираха и доказваха невъзможността на опитите. Човекът беше твърде крехък за космоса. Умираше твърде лесно. Смъртта му настъпваше или в резултат на първичната радиация, излъчвана от Слънцето, или на вторичната, която се зараждаше в металните корпуси на космическите кораби.
В края на краищата човекът разбра, че мечтата му се е провалила, и всеки път, когато погледнеше към звездите, изпитваше горчивина и разочарование. Още повече, че звездите сега изглеждаха по-далеч отвсякога.
След много години и множество полети в небето човекът най-сетне се предаде.
И се отказа.
Имаше по-добър начин.
2.
Шепърд Блейн усети, че се намира в нещо като къща или ако не точно в къща, то в място за живеене. Усещаха се системност, пропорционалност и порядък, които не се срещаха в природата — дори и в извънземната природа на тази планета, обикаляща неизвестна звезда далеч от Земята.
Стъпките му не оставяха отпечатъци по повърхността, макар да ги бяха оставили по пясъчните дюни, които бе прекосил, преди да стигне до мястото за живеене, ако това бе място за живеене. Съпоставен с грохота на пустинната буря, която го беше следвала с часове, вятърът тук се чуваше само като шепот.
Подът беше твърд, гладък и светлосин и по него се вървеше лесно. Наоколо бяха разпръснати форми, които може би бяха мебели или съоръжения, или пък неща с някаква естетическа стойност; всички те бяха също така сини и очертанията им не бяха дивите, случайни очертания на въздействието от вятъра, слънцето и времето повърхност, а изчистени линии, извити или изравнени от някакъв функционален апарат.
Все пак звездите блестяха, а и далечното, сякаш замъглено слънце се виждаше. Следователно мястото, на което бе попаднал, със сигурност не беше защитено.
Блейн бавно пристъпи напред, сензорите се включиха на пълна мощност и той усети
Крачката му се забави, стъпките му шумоляха по пода, а сензорите работеха; касетата, която попиваше разположението, звуците, очертанията, мириса и формата, тихо бръмчеше и записваше температурата, времето, магнитното поле и всички други феномени, които съществуваха на тази планета.
Недалеч той го видя — нещо, което като уморен човек се бе проснало отпуснато на земята, без да прави нищо, без да очаква някакви действия, просто лежащо.
Блейн се насочи към него, като продължи да крачи бавно, а сензорите опознаваха този отпуснат живот и записващите устройства го попиваха.
То беше розово, но възбуждащо розово — не в този отвратителен нюанс, в който обикновено е розовото. Не бледорозово, не телесно розово, а много приятно розово, от типа на това, което краси дрешката на съседското момиче, когато празнува своя седми рожден ден.
То го гледаше. Може би не с очи, но го гледаше. Усещаше неговото присъствие, но не се страхуваше.
Най-сетне той го достигна. Приближи се на около шест стъпки от него, спря и зачака.
Беше доста масивно нещо — към дванадесет стъпки високо в средата и отпуснато на повърхност от двадесетина стъпки в диаметър. Издигаше се над дребната машина, каквато в момента бе Блейн, но не излъчваше заплаха. Не излъчваше нищо. Беше просто една буца.
И именно това е най-трудната част, припомни си Блейн. Това е моментът, в който ти можеш или да се справиш, или да се провалиш. Ходът, който направеше сега, щеше да е основата на всички по-нататъшни отношения с нещото, което бе срещнал.
Затова той остана неподвижен и не направи нищо. Сензорите се дръпнаха и намалиха дейността си до минимум, а касетата се въртеше едва-едва.
Не беше леко да чака, защото времето му се изчерпваше. Беше останало още съвсем малко.
И тогава усети потрепването, уловено от съвършените електронни клетки на машината, в каквато в момента бе превърнато неговото тяло. Потрепването на съществото, което се бе разплуло в розово на пода. Потрепване от недоизградена мисъл, наченък на комуникация, счупване на леда.
Блейн се стегна, като се опитваше да потисне надигащото се в него въодушевление. Още беше глупаво да триумфира — нямаше сигурен знак за телепатична сила. Макар че потрепването беше чувство за такава, сигурно нейно присъствие…
Дръж се, каза си той, дръж се!
Трябва да се вместиш във времето!
Остават още само тридесет секунди!
Потрепването се усети наново, този път по-силно и ясно, сякаш просналото се пред него създание прочистваше гърлото на разсъдъка си, преди да започне да говори.
Беше рядкост някой да се свърже със същество-телепат. Другите таланти, качества и странности, пред които телепатията бледнееше, също не бяха необичайни, но те само понякога успяваха да се изявят като толкова полезни, колкото беше простото, старомодно телепатично изкуство.
Внезапно съществото се обади.
Разсъдъкът на Блейн беззвучно изкрещя в яростна изненада, която беше много близо до паника. Внезапно, без предупреждение, той бе принуден да приюти в себе си две същества — самия себе си и това друго създание. В един хаотичен момент той погледна с очите на другото същество, почувства се така, както се чувстваше то, и узна това, което знаеше то. И в същия този момент той пак си беше Шепърд Блейн, изследовател за „Фишхуук“, един разсъдък извън Земята и много далеч от дома.
И точно в същия момент времето му изтече.
Той почувства стремителното движение, сякаш космосът се движеше назад покрай него с фантастична скорост. Протестиращият Шепърд Блейн беше изсмукан през пет хилядите светлинни години в една определена точка в Северно Мексико.
3.
Той пълзеше в мрачния кладенец, в който беше потопен, като опипваше пътя си със сляпа, почти инстинктивна упоритост. Знаеше къде се намира — сигурен беше, че знае — но не можеше да го проумее. Беше попадал в този кладенец и преди, беше попадал в него много пъти и той му беше познат, но сега усещаше някаква странност, която никога преди не бе съществувала.
Знаеше, че странността е вътре в него — сякаш той беше някой друг, сякаш беше само наполовина себе си, а другата му половина бе обсебена от непознато създание, което бе притиснато до стената, виеше от страх и самотно скимтеше.
Той пълзеше, за да се измъкне от кладенеца, а съзнанието му трескаво се бореше срещу изпълващата го скимтяща странност и продължи да се бори дори когато той осъзна, че от тази борба няма смисъл. Странността щеше да живее в него и да бъде част, от него докато той самият съществуваше.
За момент спря, за да си отпочине от изкачването, и се опита да се концентрира, но това беше твърде сложно, защото той представляваше много неща на много места. Той беше човешко същество (каквото и да
