Времето е най-простото нещо

една от около дузината най-опитни репортери, които пресъздаваха обширната картина на „Фишхуук“ за един от най-големите вестници в Северна Америка.

И въпреки това беше готина, помисли си той. Като манекенка. Истинска мацка, при това без да се надува, с едно излъчване на тиха самоувереност, което у всяка друга жена би било нагла арогантност.

Той беше убеден, че няма нещо, свързано с „Фишхуук“, което тя да не знае. Репортажите й бяха шокиращо обективни, дори можеше да се каже — безпристрастни, но дори в такава рядко срещана атмосфера за журналистиката тя успяваше да вложи лек намек за човешка топлота.

В такъв случай какво правеше тя тук?

Беше му приятел, разбира се. Познаваше я от години, още от онзи ден, когато тя тъкмо бе пристигнала във „Фишхуук“ и двамата бяха отишли на вечеря в онова малко местенце, където сляпата старица все още продаваше рози. Той й беше купил роза, а тя, далеч от дома си и малко самотна, си беше поплакала. Но, каза си той, вероятно оттогава не е плакала.

Странно, бе помислил тогава, но и всичко останало също беше странно. Самата агенция „Фишхуук“ беше един модерен кошмар, когото външният свят дори и за един век не беше успял да възприеме напълно.

Блейн се запита какво ли е било тогава, преди един век, когато хората на науката най-после се бяха отказали, най-сетне бяха признали, че човек не е създаден за космоса. Че всичкото време на работа по този проблем е било прахосано напразно, че всички мечти са се оказали неосъществими и че човекът най-накрая се е озовал в една междупланетарна задънена улица. Идолите бяха рухнали и дълбоко в подсъзнанието си човек бе разбрал, че след всичките онези години на копнежи не е сътворил нищо повече от играчки.

За надеждата настъпили тежки времена, мечтите се стопили и капанът се затворил. Но стремежът към космоса отказал да умре. Защото съществувала една група упорити хора, които поели по нов път — път, който човекът бил пропуснал или изоставил преди много, много години, и оттогава само се подигравал и проклинал името на магията.

Магията изглеждала като детинско занимание, приказка, разказвана от старците; нещо, съществуващо единствено в детските книжки — при това съвсем неприемливо в тежкия и рискован път, който човекът бил поел. Който вярвал в магията, бил ненормален.

Но онези упорити хора вярвали в нея или поне в механизма на това, което светът наричал магия. Всъщност това не било магия в смисъла, който се бил наложил по света в течение на годините. По-скоро това бил толкова истински механизъм, колкото и механизмите, залегнали в основата на физическите науки. Но за разлика от тях той представлявал ментална наука. Той засягал употребата на ума и неговото разширяване, а не употребата и разширяването на дейността на ръцете.

И от тази упоритост и вяра се родила „Фишхуук“1 — наречена така, защото това било едно хвърляне на въдицата в космоса, пътуване на мозъка до такива места, където тялото никога не можело да попадне.

Пред колата пътят завиваше надясно, после кривваше вляво в стесняващ се вираж. Тук беше мястото за обръщане. Тук пътят свършваше.

— Дръж се — каза Хариет.

Тя изви колата встрани от пътя и я насочи по едно пресъхнало скалисто речно корито, което минаваше през единия от склоновете на каньона. Реактивните двигатели заръмжаха и зареваха, моторът зави и потрепери. Клони задраскаха по капака и колата остро се наклони, след което отново се изправи.

— Тук не е толкова опасно — каза Хариет, — по-нататък има едно-две места, където е малко по- трудничко.

— Това ли е линията за отстъпление, за която говореше?

— Именно.

Защо й е на Хариет Куимби линия за отстъпление, зачуди се той. За малко да я попита, но се отказа.

Тя караше внимателно, пътувайки по пресъхналото речно корито, като се придържаше близо до скалистия склон, който се издигаше от мрака. Птици прехвръкваха с цвърчене между храстите, а клоните дращеха по колата.

Фаровете осветиха един остър завой, където автомобилът трябваше да се провре между скалната стена и една канара с размерите на хамбар. Скоростта намаля до пълзене и предницата на машината се мушна в процепа, вмъкна и опашката си и инч по инч излезе отново на открито.

Хариет изключи реактивния двигател и колата се прилепи към земята, като застърга по каменистото корито. Обгърна ги тишина.

— Оттук нататък пеша ли ще вървим? — попита Блейн.

— Не. Само ще изчакаме малко. Те ще ни преследват. Ако чуят двигателите, ще разберат накъде сме тръгнали.

— А после към върха ли?

— Към върха.

— Минавала ли си оттук?

— Много пъти. Защото знаех, че ако се наложи, ще трябва много бързо да ползвам този път. Не би имало време за предположения или връщане назад. Полезно бе да познавам това място.

— Но защо, за Бога…

— Виж, Шеп. Ти си в клопка. Аз те измъквам. Това достатъчно ли е?

— Щом така си решила, да, разбира се. Но си рискуваш главата. А не е необходимо.

— И преди това съм рискувала главата си. Един добър репортер го прави винаги, когато се налага.

Това може би беше вярно, помисли той, но не чак до такава степен. Имаше много журналисти във „Фишхуук“ и той познаваше повечето от тях. Някои дори можеше да нарече свои приятели. И все пак никой от тях — никой освен Хариет — не би направил това, което тя правеше в момента.

Значи журналистиката сама по себе си не беше достатъчно обяснение. Нито пък приятелството. Имаше и нещо друго.

Може би Хариет не бе само репортерка. Сигурно имаше и някаква друга, много силна причина.

— Имало ли е случай да си рискуваш главата заради Стоун? — попита той.

— Не — отвърна тя. — Само чух за Стоун.

Седяха в колата, заслушани в тишината, и не след дълго далеч в каньона се чу слабото буботене на реактивни двигатели. То бавно се приближаваше нагоре по пътя и Блейн се опита да преброи от колко коли идва. Стори му се, че са три, но не можеше да бъде сигурен.

Колите стигнаха до мястото за обръщане и спряха. От тях слязоха хора, които тръгнаха из храсталаците, като си подвикваха един на ДРУГ.

Хариет протегна ръка и пръстите й се впиха в рамото на Блейн.

Шеп, какво направи с Фреди? (Картина на ухилена мъртвешка глава.)

Само го нокаутирах.

А пистолета му?

Взех го.

(Фреди в ковчег, с лека усмивка на гримираното си лице, с гигантска лилия, забучена между сключените му ръце.)

Не. Нищо подобно. (Фреди с подуто око, с разкървавен нос, с лейкопласт върху пъпчивото си лице.)

Те седяха тихо и се ослушваха. Виковете на мъжете заглъхнаха и колите поеха обратно надолу по пътя. Сега?

Ще почакаме, отвърна Хариет. Дойдоха три коли, а си тръгнаха само две. Една все още ни дебне (редица от слухтящи уши, напрегнати да доловят какъвто и да е звук). Те са сигурни, че сме поели надолу по пътя. Но не знаят къде сме. Това е един капан със стърчащи зъбци. Надяват се да решим, че са си тръгнали, и сами да се издадем.

Те зачакаха. Някъде в гората изцвърча ракун, а една птичка, стресната от нощен хищник, лениво изказа възмущението си.

Има едно място, продължи Хариет, където ще си в безопасност. Стига да искаш да отидеш там.

Където и да е. Нямам избор.