Времето е най-простото нещо

Знаеш ли как изглежда външният свят!

Чувал съм.

В някои градове слагат знаци — дъска с изписани на нея думи: ПАРАНОРМАЛНИКО, НЕ ДОПУСКАЙ СЛЪНЦЕТО ДА ТЕ ОГРЕЕ НА ТОВА МЯСТО! Те са изпълнени с предразсъдъци и нетърпимост и са брадясали, едновремешни проповедници; огромни тълпи фанатици; мъже, облечени в черни пелерини, с маски на лицата с и въже и камшик в ръка; объркани, уплашени хора, криещи егото си зад агресивна външност.

После добави с шепнещ глас:

— Това е позор. Мръсен, гаден позор. Колата на пътя включи моторите си. Те се заслушаха в отдалечаването й.

— Най-после се отказаха — обади се Хариет. — Може би все пак са оставили някого, но ще рискуваме.

Тя запали реактивните двигатели. Колата се насочи нагоре по коритото със запалени светлини. Пътят ставаше все по-стръмен и по-стръмен. Коритото се загуби и автомобилът излезе на някакъв хребет, като избягваше храсталаците. После отново се долепиха до скалиста стена, но този път тя беше вляво. Колата навлезе в някаква цепнатина, която почти докосваше вратите, и отново полека се запромъква. Процепът постепенно се разшири и те се озоваха на един тесен ръб, а над тях се издигаха черни скали. Под тях зееше мрачна бездна. Изкачваха се цяла вечност, вятърът ставаше все по-остър и студен и най-сетне пред тях се откри плоскост, окъпана от спускащата се на запад луна.

Хариет спря колата и се отпусна на седалката.

Блейн слезе и затърси по джобовете си цигари. Откри пакета. В него имаше само една цигара. Беше много измачкана. Той внимателно я оправи и запали. После заобиколи колата и забучи цигарата между устните на Хариет.

Тя си дръпна с благодарност.

После промълви:

— Границата е пред нас. Карай ти. Още петдесет мили без проблеми. Има едно малко градче, където можем да спрем, за да закусим.

7.

Тълпата се беше събрала от другата страна на улицата, срещу ресторанта. Хората се блъскаха около колата на Хариет, наблюдаваха внимателно, но пазеха мъртвешко мълчание. Заплашителна, но не шумна тълпа. Гневна, може би само леко неспокойна, а може би вече на крачка от ужаса. Хората бяха разгневени най-вероятно просто защото се страхуваха.

Блейн опря гръб на стената на ресторанта, където само преди няколко минути бяха закусили. По време на закуската не бе имало нищо нередно. Всичко беше наред. Никой не бе казал нищо. Никой не ги беше наблюдавал. Всичко бе съвсем обикновено и нормално.

— Как ли са разбрали? — попита Блейн.

— Нямам представа — отвърна Хариет.

— Свалили са знака.

— Или пък той сам е паднал. Може би никога не са виждали нещо подобно. Има такива, които не са. Необходима е доста смелост, за да закачиш отново един знак.

— Тези момчета ми изглеждат достатъчно смели.

— Може би не чакат нас.

— Може би — каза той.

Но всъщност нямаше никой друг, нищо друго, заради което да се съберат.

Слушай внимателно, Шеп. Ако нещо се случи, ако се разделим, отиди в Южна Дакота. Градът Пиер в Южна Дакота (карта на САЩ с Пиер, отбелязан със звездичка, името на града, изписано с големи червени букви, и един оцветен в лилаво път, който водеше от малкото гранично градче, в което сега се намираха, до споменатия град на брега на широката Мисури).

Зная мястото, каза Блейн.

Питай за мен в този ресторант (каменната фасада на сграда с големи прозорци с орнаменти, обковано със сребро седло, провесено на един от прозорците, величествен чифт рога на лос, окачен над вратата). Намира се на върха на хълма, над реката. Почти всички ме познават. Ще могат да ти кажат къде съм.

Няма да се разделяме.

Но ако случайно се разделим, спомни си това, което ти казах.

Разбира се, отговори Блейн. Ти ме спаси, измъкна ме. Винаги ще ти имам доверие.

Тълпата постепенно започваше да се мести. Всъщност не се движеше, а просто неспокойно се размърдваше. От нея се надигна и нещо като недоволство — приглушено, ръмжащо мърморене без каквито и да е думи.

Една старица си проби път през тълпата и се затътри по улицата. Изглеждаше като много древно същество. Главата, ръцете и мръсните й боси крака бяха плетеница, от бръчки. Косата й беше мръснобяла и падаше на редки кичури по главата й.

Тя вдигна хилава ръка, от която като скъсана торба висяха отпуснати мускулчета, и посочи с крив, кокалест, треперещ показалец точно към Блейн.

— Това е той — изпищя тя. — Това е човекът, когото забелязах. В него има нещо подозрително. Не можеш да проникнеш в ума му. Той е като осветено огледало. Той…

Останалите й думи бяха погълнати от надигащия се вой на тълпата, която започна да се движи напред — без да бърза, стъпка по стъпка — насочила се към двамата до стената със страх и без желание, но тласкана от по-силния от страха граждански дълг.

Блейн пъхна ръка в джоба си и пръстите му обвиха пистолета, който бе грабнал от кухнята на Шарлин. Но знаеше, че не това е начинът. Стрелбата само щеше да утежни положението му още повече. Извади ръката си и я остави да се отпусне небрежно.

Но имаше нещо нередно. Той стоеше съвсем сам, само със собствената си човешка същност. Розовото го нямаше, в ума му нищо не помръдваше. Той беше само човек и за момент се зачуди дали да се радва на този факт, или не. После усети как то надзърта от един ъгъл на мозъка му и го зачака, но нищо не се случи и любопитният сегмент от съществото пак изчезна от съзнанието му.

Ярост и омраза бяха изписани по лицата, които се носеха над масата от движещите се по улицата човешки тела. Това не беше скритото под покрова на нощта преследване на разбойническа шайка, а по- скоро дневното предпазливо дебнене на глутница вълци. А начело на пресата от хора, създадена на гребена на тази вълна от човешка омраза, вървеше съсухрената старица, която с пръста си бе насочила глутницата по следата.

— Стой спокойно, без да мърдаш — каза Блейн на Хариет. — Това е единственият ни шанс.

Той знаеше, че всеки момент положението можеше да достигне критичната си точка. Сбирщината щеше или да загуби ентусиазма си и да се разколебае, или някакъв незначителен инцидент, някое леко движение или казана дума щяха да я тласнат в яростна атака.

А ако това се случеше, той щеше да употреби пистолета си. Не че искаше да го използва, нито пък имаше това намерение — просто щеше да му остане само тази възможност.

Но за миг, в краткия интервал преди възможния взрив на насилие, градът спря като вкаменен — един сънлив малък град с разнебитени двуетажни сгради, чиито гледащи към напечената от слънцето улица фасади се нуждаеха поне от боядисване. Хилави дръвчета растяха на неравни интервали, а по прозорците на горните етажи се виждаха лица, взрели се с удивление към страховитото животинско сборище на улицата.

Сганта се приближи, обграждайки ги, все още предпазлива и няма. Мърморенето бе утихнало, цялата омраза бе скрита зад дивашките маски.

Нечий крак отчетливо тропна по земята, после отново и отново — неравният, настойчив звук на нечия отпусната походка.