в неговия обсег.
Преди не беше такъв. Беше почти сигурен в това. Иначе някой щеше да му го спомене или пък това щеше да бъде включено в доклада за състоянието на психиката му.
То сякаш размаха опашка. Заизвива се като щастливо куче, но не се показа.
Блейн се върна до нара и седна на ръба му.
Хариет щеше да се върне с някаква помощ. Или може би шерифът щеше да го пусне веднага щом станеше безопасно. Макар че всъщност не бе длъжен да направи това, тъй като имаше солидно основание да го задържи — притежаването на оръжие.
Това същество в мозъка му се беше проявило преди известно време с истински темпорален трик. Или метаболизъм? Нямаше как да разбере каква е истината — дали той се беше движил по-бързо от нормалното, или времето се забави за всички останали, освен за него самия.
А ако избяга, какво?
Към Южна Дакота, както беше казала Хариет?
Може би да, помисли Блейн. Нямаше други планове. Не бе имал време за планове. Пред него бе стоял само голият, ясен проблем да се измъкне от клещите на „Фишхуук“. Преди години, помисли си той, можеше да направи план, но тогава това му бе изглеждало твърде далечно. Беше му се струвало невъзможно да се случи точно на него. А сега седеше тук, затворен в килия в един малък град, чието име дори не знаеше, с не повече от петнадесет долара, които при това бяха заключени в бюрото на шерифа.
Седеше и слушаше шума на преминаваща по улицата бензинова кола, както и далечното чуруликане на птичка. В този момент призна пред себе си, че се е набъркал в ужасна, наистина ужасна каша.
Мъжете чакаха отвън, седнали на стълбите, като се опитваха да не личи, че охраняват съда. Погледите им не се нравеха на Блейн.
Вратата на кабинета на шерифа се отвори, после се трясна и по пода се чуха стъпки. Зачуха се и неясни гласове. Блейн дори не се заслуша. Какво полза имаше да ги слуша? Какво полза имаше от каквото и да е?
После небрежната походка на шерифа мина през кабинета и навлезе по коридора. Блейн вдигна поглед в мига, в който шерифът спря пред килията му.
— Блейн, отецът е дошъл да те види.
— Какъв отец?
— Свещеникът, езичнико. Пасторът на енорията.
— Не разбирам какво общо има той с това.
— Ти си човек, нали? Значи имаш душа.
— Не мога да отрека.
Шерифът му хвърли строг и озадачен поглед:
— Защо не ми каза, че си от „Фишхуук“?
— Има ли значение? — сви рамене Блейн.
— Мили боже! Човече, ако хората в този град знаеха, че си от „Фишхуук“, щяха вече да са те обесили. Може и да оставят някой обикновен паранормалник да се измъкне от лапите им, но не и човек от „Фишхуук“. Подпалиха Търговския пункт преди около три години, а представителят на агенцията едвам се измъкна от града.
— И какво би направил ти, ако те решат, че е необходимо да ме обесят? — заинтересува се Блейн.
Шерифът се почеса но главата.
— Ами, разбира се, ще направя каквото мога.
— Покорно благодаря. Предполагам, че вече си се свързал с „Фишхуук“.
— Казах им да дойдат да те вземат. Да те махнат оттук.
— Ето това се казва истински приятел! Шерифът се ядоса.
— Защо се довлече в този град? — запита той с доста жар. — Това би могло да бъде едно тихо, мирно, достойно място, ако не се появяваха кретени като теб.
— Бяхме доста гладни и спряхме да закусим.
— Сам си си наврял главата в примката — рязко каза шерифът. — Надявам се Господ да ми помогне да те отърва.
Тръгна към вратата, после се обърна и каза:
— Ще ти пратя отеца.
9.
Свещеникът влезе в клетката и спря за момент, взирайки се в сумрака на килията. Блейн се изправи и каза:
— Радвам се, че дойдохте. Най-доброто, което мога да ви предложа, е да седнете тук, на нара.
— Не се притеснявайте. Благодаря ви. Аз съм отец Фланаган и, надявам се, не ви преча.
— Ни най-малко. Щастлив съм да се запозная с вас.
Отец Фланаган се присви, за да седне на нара, като леко изстена от усилието. Той беше възрастен, възпълен човек с миловидно лице и изсъхнали ръце, които имаха вид на измъчвани от артрит.
— Седни, синко — каза той. — Надявам се, че не те притеснявам. Предупреждавам те още преди да сме започнали разговора, че съм ужасно любопитен. Предполагам, причината за това е, че дълго време бях пастор на група хора, които независимо от възрастта си се държаха като деца. Има ли нещо специално, за което би искал да поговорим?
— Не, можем да разговаряме за каквото и да е с изключение на религията.
— Не си ли религиозен, синко?
— Не особено. Винаги, когато се замислям за религия, се обърквам.
Старецът поклати глава.
— Живеем в езическо, ненабожно време. Има много като теб. И именно това е моята грижа. А също и на Светата майка църквата. Попаднали сме в тежки времена за душата. Много от хората са по-заети със страха си от злото, отколкото с почитта си към Бога и доброто. Сега се говори за върколаци, вампири и дяволи, а преди сто години всякакви подобни страхове са били изкоренени от умовете ни.
Той с мъка изви тялото си и седна странично, за да може да вижда по-добре Блейн.
— Шерифът ми каза, че си от „Фишхуук“.
— Няма смисъл да го отричам.
— Никога не съм разговарял с човек от „Фишхуук“ — измърмори старият свещеник, сякаш говореше по- скоро на себе си, отколкото на Блейн. — Само съм чувал за „Фишхуук“, а някои от историите, които чух, бяха съвсем невероятни. Тук, преди хората да запалят пункта, имаше един неин представител, но аз така и не отидох да го видя. Хората нямаше да ме разберат.
— От това, което се случи тази сутрин, наистина се съмнявам, че са щели да разберат — съгласи се Блейн.
— Те казват, че си паранормален…
— Изразът е „паранормалник“. Няма защо да го смекчавате.
— А ти наистина ли си?
— Отче, не мога да проумея интереса ви към мен.
— Чисто научен. Уверявам те, чисто научен. Нещо, което лично ме интересува. Можеш да си сигурен в мен — все едно, че сме в изповедалнята.
— По едно време — каза Блейн — науката биваше приемана като скрит враг на всяка религиозна истина. В този случай е същото.
— Но хората отново се страхуват. Затварят вратите си и ги залостват. Не излизат нощем. Шестоъгълни знаци — забележи, шестоъгълни, вместо благословения кръст — висят по портите и прозорците им. Шепнат си за неща, които от Средновековието до момента са били погребани дълбоко. Треперят в опушените от
