незначителен. А има и мигове, когато забравяш, че си човек. Ставаш просто частица живот — брат на всичко, което някога е съществувало или ще съществува.
— А мислиш ли за Бога?
— Не. Не мисля, че някога съм го правил.
— Това е много лошо. Твърде страшно. Да си там сам…
— Отче, още в началото ви изясних, че не съм склонен да се поддам на религията — поне не в общоприетия смисъл. Постъпих честно с вас. Бях откровен.
— Така е.
— И ако следващите ви въпроси ще са от рода на: може ли религиозен човек да отиде до звездите и пак да запази вярата си, може ли да отиде и да се върне изпълнен с вяра, пътуването към звездите няма ли да отнеме нещо от истинската му вяра, то тогава ще ви помоля да изясните своите термини.
— Моите термини? — попита отецът смаяно.
— Да. Например „вяра“. Какво разбирате под вяра? Вярата достатъчна ли е за човека? Трябва ли той да се задоволява само с вярата? Няма ли начин да се открие истината? Вярата в нещо, за което няма други, освен философски доказателства, ли е истинският белег на един християнин? Или църквата още отдавна е трябвало…
Отец Фланаган вдигна ръка.
— Синко! Сине мой!
— Забравете го, отче. Не трябваше да го казвам.
За момент седяха един срещу друг, без никой да разбира другия. Като че ли сме две извънземни, помисли си Блейн. С гледни точки, които нямаше да съвпаднат и след милиони години, въпреки че и двамата бяха хора.
— Наистина съжалявам, отче.
— Не е необходимо. Има други, които вярват в това или си го мислят, но никога няма да го кажат. Ти поне си честен.
Той се протегна и потупа Блейн леко по ръката.
— Телепат ли си?
— Също и телепортьор, но ограничен. Твърде ограничен.
— И това е всичко?
— Не зная. Не съм ровил за друго.
— Искаш да кажеш, че може би имаш и други, неподозирани от теб способности?
— Вижте, отче, при ПК човек разполага с някакъв умствен капацитет. Първо той е лесните неща — телепат, телепортьор, екстрасенс. После се развива. Или поне някои се развиват. Някои след време спират в развитието си, а други продължават. Тези способности не са отделни една от друга. Те са проявление на единството на разума. Те, сбрани заедно, са умът, работещ така, както винаги е трябвало да работи — дори от самото начало, ако е имал такава възможност.
— И това не е зло?
— Разбира се, неправилно употребено, то е зло. И е неправилно употребявано от много хора, аматьори, които не са се постарали да разберат или проумеят силата, с която разполагат. Но човек употребява по същия начин и ръцете си. Убива, краде…
— И ти не си магьосник?
На Блейн му се прииска да се засмее, но не можеше, въпреки че смехът се надигаше в него. У този мъж срещу него имаше твърде много ужас, за да му се смее.
— Не, отче, кълна се. Не съм магьосник. Нито върколак. Нито…
Старецът вдигна ръка и го спря.
— Сега сме квит. Аз също казах нещо, което не биваше да казвам.
Той се изправи вдървено от нара и протегна ръка, чиито пръсти бяха сгърчени от артрит или някаква друга болест.
— Благодаря ти — каза свещеникът. — Бог да ти помага.
— Тук ли ще сте довечера?
— Довечера?
— Когато хората от този град дойдат да ме изведат и да ме обесят. Или тук ги горят на кладата?
Лицето на стареца се изкриви от отвращение.
— Не бива да мислите подобни неща. Поне не в този…
— Те са изгорили Търговския пункт. Щели са да убият представителя.
— Това беше грешно — каза отец Фланаган. — Аз им казах, че е грешно. Някои членове на моята енория участваха. Не бяха само те, имаше и много други. Но моите енориаши трябваше да знаят кое е грешно. Години наред работих сред тях, за да ги предпазя от подобно нещо.
Блейн се протегна и стисна ръката на отец Фланаган. Сгърчените пръсти се сключиха в топло, силно ръкостискане.
— Шерифът е добър човек — каза свещеникът. — Той ще направи каквото е по силите му. И аз сам ще поговоря с някои от тях.
— Благодаря ви, отче.
— Синко, страхуваш ли се да умреш?
— Не зная. Често съм си мислил, че не се боя от това. Ще трябва да изчакам и да видя.
— Трябва да вярваш.
— Може би ще вярвам. Ако някога успея да намеря вярата. Ще кажете ли една молитва за мен?
— Бог да те пази. Ще се моля за теб през целия следобед.
10.
Блейн стоеше до прозореца и ги наблюдаваше как се събират в настъпващия мрак — спокойно, без да бързат; тихо, без много вълнение, почти равнодушно, като че ли идваха в града за някое училищно представление, за събрание на земеделците или някакво друго обичайно и съвсем нормално събитие.
Чуваше как шерифът тихо шава в кабинета си от другата страна на коридора и се запита дали той знаеше — въпреки че сигурно знаеше, защото бе живял достатъчно дълго в този град, за да е наясно как се държат жителите му.
Блейн се протегна и сграбчи металните решетки. Отвъд тях, някъде сред занемарените дървета, в поляната пред сградата на съда, една птичка пееше своята последна вечерна песен, преди да се сгуши на някой клон и да заспи.
Докато стоеше и гледаше, Розовото изпълзя от своя ъгъл и проникна в ума му, докато го изпълни целия.
Блейн се дръпна от прозореца, отиде до нара и седна на него, след което започна да си спомня. Но спомените му бяха неясни и идваха от доста отдавна и отдалеч и той не можеше да е сигурен дали това бяха истински спомени или просто някакви необикновени фантазии.
В тях имаше много планети и много различни народи, смесица от странни идеи и разбъркани частици космическа информация, които лежаха разхвърляни навсякъде, подобно на купчина от натрупани една върху друга десет милиона пръчици от микадо.
— Как сте? — попита шерифът, който бе минал толкова тихо през коридора, че Блейн не беше чул
