хората, които бягаха. Тук бяха омразата, ужасът и завистта на ненапредничавите, безсилието на тези, които бяха останали назад, нетърпеливостта и задоволството на тези, които отказваха да проумеят и разберат. Това бяха последните стражи на един стар ред. Те охраняваха тесния проход срещу вестителите на бъдещето.
Те щяха да го убият, както бяха убили и други, както щяха да убият и много още. Но съдбата им вече беше предопределена, битката вече бе спечелена.
Някой го бутна отзад и той се хлъзна по гладките каменни стълби. Падна и се претърколи, а тълпата се скупчи около него. Сграбчиха го много ръце, пръстите им се забиваха в мускулите му, а гадната, топла миризма на дъха им го лъхна в лицето.
Многото ръце го изправиха на крака и го заблъскаха напред-назад. Някой го удари в стомаха, друг го плесна силно през лицето. От ревящата тълпа се чу силен глас:
— Хайде, смрадлив паранормалнико, телепортирай се! Това е всичко, което трябва да направиш. Телепортирай се!
И това беше най-подходящата подигравка, защото съществуваха само малцина, които можеха и да се телепортират. Имаше левитатори, които се движеха във въздуха като птици, имаше много други, подобни на Блейн, които можеха да телепортират малки предмети, и други, също подобни на Блейн, които можеха да телепортират умовете си през много светлинни години, макар и с помощта на странни машини. Но истински телепортатор, който може да прехвърля тялото си от едно място на друго само за части от секундата, беше много трудно да бъде намерен.
— Телепортирай се! Телепортирай се! Телепортирай се, ти, мръсен, смрадлив паранормалник!
Тълпата пое подигравателния възглас, като през цялото време се смееше на собственото си остроумие и злорадстваше над унижението на своята жертва. И нито за миг не преставаше да използва ръцете и краката си върху Блейн.
Нещо топло пробяга по брадичката му. Почувства, че едната му устна е подута и сцепена, и нещо солено влезе в устата му. Стомахът и ребрата му го боляха, а ритници и юмруци продължаваха да го удрят.
После друг силен глас се извиси над общата врява:
— Престанете! Оставете го на мира!
Тълпата се отдръпна, но все още го заобикаляше и Блейн, изправен в средата на кръга от хора, се огледа и в последните бледи проблясъци на деня съзря очите, които блестяха като очи на плъхове, слюнката, опръскала устните им, и почувства омразата, която се надигаше и се носеше към него с вълните от телесна миризма.
Кръгът се разкъса и двама души минаха през него — един дребен и неспокоен мъж, който приличаше на библиотекар или чиновник, и един едър побойник, чието лице наподобяваше земя, разровена от кокошки в търсене на червеи. Големият носеше въже, увито около едното му рамо, а от ръката му висеше краят на въжето, прилежно оформен в клуп за бесене.
Двамата спряха пред Блейн и малкият се извъртя леко, обръщайки се с лице към част от кръга.
— Господа — каза той с глас, с който би се гордял всеки ръководител на погребение, — ние трябва да се държим с подобаващото ни приличие и достойнство. Нямаме нищо конкретно против този човек, ние сме само против системата и мръсотията, от която той е част.
— Разкажи им, Бъстър! — провикна се ентусиазиран глас от тълпата.
Мъжът с глас на ръководител на погребение вдигна ръка за тишина.
— Това, което трябва да извършим — каза мазно той, — е един тъжен и тежък дълг, но е наш дълг. Нека се държим с подобаващо отношение.
— Да-а-а — викна отново ентусиастът, — хайде да свършваме с това! Хайде да обесим мръсното копеле!
Големият мъж се приближи до Блейн и вдигна примката. Хвърли я почти нежно над главата му и тя се спря над рамената. После бавно я затегна, докато плътно обви врата му.
Въжето бе ново и твърдо и жегна Блейн като нажежена ютия. Вцепенението, което бе обхванало тялото му, изтече от него като вода и го изправи пред вечността — гол, празен и студен.
През цялото време, докато онзи нахлузваше примката, той подсъзнателно се бе впил в твърдото убеждение, че това не може да му се случи — че той не може да умре по този начин; че това можеше и се бе случило на много други хора, но не и на Шепърд Блейн.
А сега от смъртта го деляха само няколко минути. Инструментът на смъртта вече бе на мястото си. Тези хора — които той не познаваше и никога нямаше да опознае — бяха готови да отнемат живота му.
Опита се да вдигне ръце и да отхвърли въжето, но те не помръднаха и продължиха да висят отпуснати от раменете му. Преглътна, защото вече усещаше някакво бавно, болезнено задушаване.
А още не бяха започнали да го бесят!
Студът на опустялата му същност ставаше все по-силен и по-силен от обземащия го страх. Страх, който го стискаше в лапите си и го държеше неподвижен, докато го смразяваше изцяло. Кръвта във вените му сякаш бе спряла и той сякаш нямаше тяло. Само лед се трупаше непрестанно в мозъка му, докато най-сетне той помисли, че черепът му ще се пръсне.
И от някаква далечна част на този мозък се появи усещането, че той вече не е човек, а едно уплашено животно. Твърде замръзнало, все още твърде гордо, за да скимти, твърде вледенено от ужас, за да помръдне мускулите си — и възпирано от крещене само защото вкочаненият му език и гърлото му не можеха вече да функционират.
Но ако не можеше да крещи на глас, той крещеше вътре в себе си. Крясъкът се вдигаше нагоре и нагоре. Едно покачващо се напрежение, от което не можеше да намери начин да се освободи. Блейн знаеше, че ако след секунди не намереше някакъв начин, щеше да се пръсне на парчета от неизбежното покачване на напрежението.
Изведнъж настана един миг — не на затъмнение, а просто на пълна безчувственост — и после той вече стоеше съвсем сам и вече не му беше студено.
Стоеше върху напуканите плочи на старата алея, която водеше към сградата на съда, и въжето още висеше около врата му, но на площадката около него нямаше никой.
Той беше сам в един пуст град!
11.
Имаше повече светлина, отколкото мрак. Беше необикновено тихо. Нямаше трева. Нямаше дървета.
Нямаше хора, нито някаква следа от хора.
Поляната пред сградата на съда, или поне това, което някога е било поляна, се простираше оголяла чак до асфалтовата улица. По нея нямаше никаква трева. Само пръст и камънаци. Нямаше нито изсъхнала, нито каквато и да е трева. Сякаш никога не бе имало такова нещо като трева. Сякаш никога не бе съществувала.
С въжето, което все още висеше от врата му, Блейн бавно се завъртя, като се огледа във всички посоки. И във всички посоки гледката беше същата. Сградата на съда все още се очертаваше ясно на последните дневни светлини. Улицата бе тиха и пуста, а до бордюра бяха паркирани коли. Витрините на магазините очертаваха улицата със своите сякаш ослепели прозорци.
Имаше едно дърво — самотно и увехнало — което се издигаше на ъгъла до бръснарския салон.
И никъде нямаше хора. Нито птички, нито птичи песни. Нито кучета. Нито котки. Нито бръмчене на насекоми. Може би, помисли си Блейн, нямаше дори нито една бактерия или микроб.
Предпазливо, сякаш се боеше, че с движенията си може да наруши магията, Блейн вдигна ръце и отхлаби въжето. Изхлузи го от главата си и го хвърли на земята. Разтърка врата си леко, с една ръка. Още го болеше. Усещаше леки бодежи по кожата си на местата, където от въжето се бяха отделили тънки нишки и се бяха впили във врата му.
Направи една внимателна крачка и откри, че може да върви, въпреки че тялото все още го наболяваше от случайните удари, които бе получило. Излезе и застана в средата на улицата, като я огледа нагоре и надолу по продължението й. Беше пуста докъдето му стигаше погледът.
