— Е, а вие какво бихте направили, ако са ви изхвърлили от работа, нямате пари и се опитвате да се върнете вкъщи?
— И къде е това „вкъщи“?
— В Южна Дакота.
Мъжът отхапа голямо парче месо, устата му се изпълни и той не можа да продължи разговора.
Блейн се вмъкна под капака и видя, че шофьорът не е отвил само един болт от окачването на карбуратора. Завъртя го с ключа и болтът изкрещя в металически протест.
— Проклетията е ръждясала здравата — каза шофьорът, като гледаше Блейн.
Блейн най-после освободи болта и измъкна карбуратора. Направи няколко стъпки с него и седна край хранещия се човек.
— Съвсем се е разпаднал — продължи шофьорът. — Почти няма как да се оправи. Имах неприятности по целия път. Разписанието ми отиде по дяволите.
Блейн откри един по-малък ключ, който пасваше на винтовете по карбуратора и започна да се бори с ръждата.
— Опитах се да карам през нощта — каза мъжът, — но тая работа не е за мен. Не и след оня път. Прекалено е рисковано!
— Срещнахте ли нещо?
— Ако не бяха тия знаци, които съм нарисувал по камиона, щях да съм си отишъл. Имам и пушка, но тя не ми свърши работа. Не мога да карам и да стрелям едновременно.
— Вероятно нямаше да ви свърши работа, дори и да можехте.
— Казвам ви, мистър — настоя шофьорът, — подготвил съм се за тях. Имам пълен джоб патрони, заредени със сребърен барут.
— Не е ли скъпо?
— Разбира се. Но човек трябва да е готов.
— Да-а-а — съгласи се Блейн. — Предполагам, че трябва.
— Става все по-лошо — заяви мъжът. — С всяка изминала година става все по-лошо. Сега и тоя проповедник на север…
— Чух, че имало много проповедници.
— Да, много са. Но те само говорят. А този е готов да започне и да действа.
— Готово — каза Блейн, като отви и последния винт. Отвори карбуратора и погледна вътре. После добави:
— Ето я повредата.
Шофьорът се наведе и погледна към мястото, което сочеше Блейн.
— Проклет да съм, ако не е това — съгласи се той.
— Ще го оправя и ще го поставя пак на място за петнадесет минути. Имате ли масло — да смажем малко тези винтове?
Шофьорът се изправи и изтри ръце отстрани на панталона си.
— Сега ще погледна.
Отиде към камиона, после се върна и протегна ръка:
— Казвам се Бък, Бък Райли.
— Блейн. Наричайте ме Шеп. Стиснаха си ръцете.
Райли нерешително пристъпваше от крак на крак.
— Каза, че си тръгнал към Дакота. Блейн кимна.
— Почти откачам — каза Райли. — Някой трябва да ми помогне.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Би ли карал нощем?
— Разбира се, по дяволите.
— Ти ще караш, а аз ще държа пушката готова.
— Ще трябва и да поспиш.
— Ще уредим това. Но тоя фургон трябва постоянно да е в движение. Загубил съм твърде много време, за да си гледам удобствата.
— Към Южна Дакота ли отиваш? Райли кимна и попита:
— Ще дойдеш ли с мен?
— С удоволствие — отвърна Блейн. — При всички положения е по-добре от ходенето пеша.
— Ще изкараш и малко пари. Не много, но все пак…
— Забрави за парите. Достатъчно ми е, че ще се возя.
13.
Те пътуваха на североизток, като шофираха денем и нощем — но не през цялото време, а приблизително през половината денонощие. Причината за забавения им ход беше в камиона, който всъщност бе абсолютна таратайка. Те се бореха с постоянно гаснещия мотор и със старите, износени гуми, внимаваха за клатушкащото се шаси — и все пак навъртаха километри, макар и не много.
Пътищата бяха лоши. Сега всички пътища бяха лоши. Старият стремеж към равни, гладки и почти полирани магистрали бе изчезнал преди много години. От тях нямаше нужда. Трафикът сега се състоеше най-вече от коли и камиони, които приличаха на полусамолети. Нямаше нужда от добри пътища за превозни средства, които никога не докосваха земята.
Повърхността на старата магистрала беше напукана и осеяна с дупки. Бе трудно за износените гуми. Пък и нови гуми също нямаше да свършат кои знае каква работа, дори и Райли да можеше да си ги позволи. Подходящият вид гуми за разнебитения му камион бе изчезнал от пазара и можеше да бъде намерен само с голям късмет.
Съществуваше и още една постоянна грижа — намирането на бензин. От близо петдесет години не съществуваха бензиностанции. Необходимостта от тях бе изчезнала, когато повечето превозни средства преминаха на атомна енергия. Затова двамата търсеха във всеки град сервиз, обслужващ ферми, или пък цистерни край някои ферми, тъй като селскостопанските машини бяха почти единствените, които все още работеха с бензин.
Спяха, както могат, и дремваха при всяка малка възможност. Хранеха се по пътя, като обикновено си купуваха хартиен плик със сандвичи или понички и кафе, което сипваха в едно старо канче.
Движеха се по своя път по старите магистрали. Тези пътища биваха все още използвани единствено поради причината, че планировката им бе добра и в действителност представляваха най-удобният и кратък път между две точки.
— Никога не бих се захванал с тази работа — каза Райли, — но заплащането беше добро и не се притеснявам да призная, че пари все още ми трябват.
— Вероятно всичко ще се оправи — увери го Блейн. — Може да закъснееш няколко дни, но иначе ще свършим чудесна работа.
— В случай че камионът не се разпадне.
— Е, просто не си имал кой знае какъв избор — отвърна Блейн.
Райли покри лицето си с избеляла носна кърпа, която преди явно бе имала червен цвят. После каза:
— Не става въпрос само за камиона и за естеството на работата, а за давлението върху самия човек.
Райли беше уплашен човек и Блейн видя, че страхът беше проникнал до мозъка на костите му.
Но това не е, помисли си Блейн, простата емоционална реакция на човек, уплашен от ужасяващата менажерия на тъмните и зли сили, от които може да си създаде каквито и да е страховити представи. Това беше нещо повече — нещо по-непосредствено от тайнствените нощни страхове.
За Блейн този мъж беше голям особняк — човешки екземпляр от някой средновековен музей; един човек, който се бои от тъмното и от въображаемите форми, с които го е населил; един човек, който се осланяше на нарисувани шестоъгълници и на заредена с едри сребърни сачми пушка. Беше чувал за подобни хора, но никога не бе срещал такъв. Или ако бе имало някои подобни сред хората от „Фишхуук“, то те се
