Времето е най-простото нещо

А после:

„Фишхуук“? (Високите сгради на хълма, издигащи се на много акри — масивни, величествени, вдъхновяващи…)

Точно така — отвърна Блейн.

Едно момиче излезе от скупчилата се групичка и се доближи до Блейн. После му протегна ръка.

Вие сте приятел — каза тя. — Един неочакван приятел. Всички ние съжаляваме, че ви причинихме неприятности.

Блейн пое ръката й и почувства натиска на здравите, силни млади пръсти.

Нощем рядко срещаме някой по пътищата — обади се друг.

Просто се веселяхме — каза трети. — Имаме твърде малко възможности за веселие.

Зная — съгласи се Блейн — колко малко могат да бъдат тези възможности.

Днес празнуваме Халоуийн — обясни четвърти.

Халоуийн? О, да, разбирам. (Първо хлопане по затворени кепенци, градинска врата, увиснала на дърво, шестоъгълен знак, обърнат наопаки).

Добре е и за останалите. Те сами си го търсят.

Съгласен съм — каза Блейн, — но е опасно.

Не много. Те всички са твърде наплашени.

Но това не променя положението.

Мистър, то няма как да се промени.

Но защо не сте във „Фишхуук“? — попита момичето, което стоеше пред Блейн.

Той я огледа и откри, че е красива — сини очи, златиста коса и форми, които в миналото биха й донесли победи в конкурси за красота — един от старите езически обичаи, които за щастие бяха забравени с навлизането на манията по паранормалната кинетика.

Не мога да ви кажа. Съжалявам, но не мога да ви кажа.

Неприятности? Опасност!

Не, поне не в момента.

Ние можем да ви помогнем.

Няма нужда — отговори Блейн с възможно най-безразличния си глас — толкова безгрижно, колкото можеше.

Можем да ви отведем където искате.

Аз не съм левитатор.

Не е необходимо да сте. Ние можем (вие ще летите във въздуха, носен от двама левитатори, които ще ви държат за ръцете).

Блейн потрепери.

Не, благодаря. Мисля, че това не е за мен.

Някой отвори вратата на кабината, а друг влезе вътре и хвърли Райли на земята.

Камионджията запълзя но колене и лакти, като не преставаше да хлипа.

Оставете го на мира! — кресна Блейн.

Момичето се извърна. Мислите й бяха отсечени, ясни:

Стойте настрана от него. Не го докосвайте. Не му правете нищо.

Но, Анита…

Казах да не му правите нищо.

Той е долен мръсник. Използва сребърни куршуми.

Не!

Те се отдръпнаха.

Трябва да тръгваме — каза Анита на Блейн. — Ще се оправите ли сам? Имате предвид с него? Тя кимна.

Мога да се справя с него — успокои я той.

Казвам се Анита Андрюс. Живея в Хамилтън. Телефонният ми номер е 276. Впишете го в паметта си.

Вписан е — отговори Блейн, показвайки й думите и цифрите.

Ако се нуждаете от помощ…

Ще ви позвъня.

Обещавате ли?

Обещавам.

Райли се хвърли напред, взе пушката и после, докато се изправяше на крака, затърси с една ръка патрони в джоба си.

Блейн скочи към него. Сграбчи го малко над колената, като удари рамото си в земята, и като обви тялото му с едната си ръка, безуспешно се опита да сграбчи пушката с другата.

Още докато скачаше, той викна:

Махайте се оттук! Всички!

Удари се в земята и се плъзна с лице надолу по напукания паваж. Почувства как камъните раздраха кожата му и разкъсаха дрехите му. Но той още държеше Райли и го повлече към земята.

Блейн спря да се хлъзга и, без да вижда, размаха ръка, за да хване пушката. Цевта й се люшна надолу и го удари в ребрата. Той изпсува и се протегна да я хване, но Райли я беше вдигнал, готов за нов удар. Блейн отчаяно замахна в мрака и юмрукът му докопа мека плът. Чу се звук, пушката се спусна надолу и мина на инч от лицето му.

Ръката му се изви и я хвана. Блейн задърпа и заизвива оръжието и пушката се освободи.

Той се търкулна встрани с оръжието в ръка и се изправи на крака.

На фона на светлината видя Райли, който се беше втурнал като бик към него, с разперени ръце, присвити рамене и уста, която бе по-скоро ръмжаща цепнатина в лицето му.

Блейн вдигна пушката и я запокити в тъмнината тъкмо когато Райли почти го беше докопал. Отдръпна се, но не достатъчно. Едната от шункоподобните ръце на Райли го сграбчи за бедрото. Блейн се извъртя и се отскубна, като стъпи встрани. Райли се опита да овладее своя бяг, но не успя. Отчаяно изви тяло, инерцията му го понесе напред и той с трясък се блъсна в предницата на камиона.

После се прегъна и се свлече като труп на земята. Блейн стоеше и го наблюдаваше, но Райли не помръдна.

Тишината поглъщаше нощта. Бяха останали само двамата. Всички останали си бяха тръгнали. Той и Райли бяха сами със скапаната таратайка.

Блейн вдигна глава към небето, но там нямаше нищо друго освен луната, звездите и самотния прериен вятър.

Обърна се пак към Райли и установи, че той е жив. Беше се изправил до седнало положение, прегърнал предницата на камиона. Рана разсичаше челото му — там, където бе срещнал металната част. Шофьорът вече нямаше желание да се бие. Беше останал почти без дъх, а в очите му имаше див блясък.

Блейн тръгна към него и му заговори:

— Проклет глупак! Ако беше стрелял по тях отново, те щяха да се нахвърлят върху нас и да ни разкъсат на парчета.

Райли го гледаше втренчено и устата му се отваряше, но от нея излизаше само една дума:

— Ти… ти… ти…

Блейн пристъпи и му протегна ръка, помагайки му да се изправи, но Райли се дръпна и се притисна плътно към камиона, като че ли искаше да проникне в самия метал.

— Ти си един от тях! — викна шофьорът. — Досетих се още преди време…

— Ти си луд!

— Но ти си от тях! Страхуваш се да не видят. Въртиш се само около камиона. Винаги аз ходя за кафе и храна. Ти никога не си ходил. Винаги аз купувам бензин. Никога ти.

— Камионът е твой — отвърна Блейн. — Ти имаш пари, а аз не. Знаеш, че съм без пукнат цент.