детайлите от тези разкази. Подробностите не изчезваха, както би станало, ако бе сън.
Мумията лежеше на леглото, омотана в бинтове. В тях имаше дупки за ноздрите и устата, но не и за очите. И докато дишаше, пъшкаше.
Стените бяха бели като тавана, подът бе от керамични плочки, а стерилността на мястото бе направо крещяща.
Той се намираше в болнична стая. Заедно с една пъшкаща мумия.
Почувства внезапен страх, но продължи да лежи тихо, докато това усещане го обземаше изцяло. Дори и в страха си знаеше, че е в безопасност. Имаше някаква причина да е в безопасност. Имаше причина и той просто трябваше да се сети каква е тя.
Къде другаде бе бил, запита се той. Къде другаде, освен в синята стая? Умът му се върна назад и той си спомни къде — в гъсталака в долчинката край града.
В коридора отвън се чуха стъпки и един мъж в бяла престилка влезе в стаята.
Мъжът спря при вратата и погледна към него.
— Значи най-после дойдохте на себе си — установи докторът. — Как се чувствате?
— Не много зле — отвърна Блейн, а всъщност се чувстваше отлично. Но това не беше от значение. — Къде ме намерихте?
Докторът отвърна с въпрос:
— Случвало ли ви се е нещо подобно и преди?
— Подобно на какво?
— На причерняване. На изпадане в кома.
Блейн поклати глава.
— Поне не си спомням.
— Сякаш бяхте станал жертва на някаква магия.
Блейн се засмя:
— Вълшебства, а, докторе? Докторът изкриви лице в гримаса.
— Не, не мисля така. Но човек никога не знае. Пациентите често си обясняват нещата по този начин.
Той прекоси стаята и седна на ръба на леглото.
— Аз съм доктор Уетмор. Вие сте тук от два дни. Някакви момчета ловили зайци на изток от града. Те ви открили. Вие сте били пропълзял под някакви върби. Те помислили, че сте мъртъв.
— Значи вие сте ме довлекли тук?
— Не. Полицията. Те са отишли и са ви взели.
— А какво ми е? Уетмор поклати глава.
— Не знам.
— Нямам никакви пари. Не мога да ви платя, докторе.
— Това няма значение — докторът седеше, вгледан в него. — Но има нещо друго. У вас нямаше никакви документи. Помните ли кой сте?
— Разбира се. Казвам се Шепърд Блейн.
— А къде живеете?
— Никъде. Просто скитам напосоки.
— Как стигнахте до този град?
— Нищо не си спомням.
Той се изправи в леглото и седна.
— Вижте, докторе, какво ще кажете да ме изпишете оттук? Само заемам едно от леглата ви.
Докторът поклати глава.
— Бих искал да останете тук. Има някои изследвания…
— Само ще ви причиня излишни грижи.
— Никога не съм се сблъсквал със случай като вашия. Ще ми направите услуга, ако останете. Всъщност ви нямаше нищо. Искам да кажа — нищо съществено. Сърдечната ви дейност беше леко забавена, дишането ви не бе толкова дълбоко, температурата ви бе паднала с няколко десети. Но иначе всичко беше наред. С изключение на факта, че бяхте в кома. Без да има начин да ви събудим.
Блейн посочи мумията с глава.
— Той е доста зле, нали?
— Катастрофа на магистралата.
— Малко необичайно. Напоследък няма много подобни злополуки.
— Необичайни са обстоятелствата — обясни докторът. — Карал е стар камион. Една гума се е пръснала, докато карал с голяма скорост. На един от завоите над реката.
Блейн рязко погледна мъжа на съседното легло, но нямаше как да е сигурен. От него не се виждаше нищо. Дишането му бе придружено от същите пъшкания, чуваха се и хрипове, но нямаше как да разбере кой е той.
— Ако искате, мога да ви преместя в друга стая — предложи докторът.
— Няма нужда. Не смятам да се застоявам дълго.
— Бих искал да поостанете. Може да припаднете отново. И този път да не ви намерят.
— Ще помисля за това — обеща Блейн. Той отново легна.
Докторът се изправи и отиде до другото легло. Наведе се и се заслуша в дишането. Намери малко памук и попи с него устните на човека. После му промърмори нещо и се изправи.
— Имате ли нужда от нещо? — попита той Блейн. — Сигурно сте гладен?
Блейн кимна. Сега, когато помисли за това, разбра, че наистина е гладен.
— Обаче не е спешно.
— Ще кажа в кухнята. Все ще намерят нещо за вас — успокои го докторът.
Той се обърна и бързо излезе от стаята, а Блейн се заслуша в отсечените му резки стъпки, които се отдалечаваха по коридора.
И изведнъж разбра — или си спомни — защо сега е в безопасност. Бляскащият светлинен сигнал беше изчезнал, тъй като съществото от далечната звезда го бе махнало от него. Сега вече нямаше нужда да се крие, да се спотайва.
Лежеше, размишляваше за това и се почувства малко повече човек — въпреки че, ако трябваше да бъде искрен, никога не се бе чувствал нещо друго освен човек. Все пак сега за пръв път почувства под човечността напрежението на ново знание, което трябваше да усвои.
До него в другото легло мумията дишаше трудно, хриптеше и пъшкаше.
— Райли! — прошепна Блейн. Дишането не се наруши, нямаше никакъв знак, че го е познал.
Блейн се завъртя и протегна крака. Седна на края на леглото и спусна краката си на пода. Мозайката беше хладна. Той се изправи и грубият болничен халат се отри неприятно в бедрата му.
Стигна до другото легло и се наведе над омотаното бяло нещо, което лежеше там.
— Райли, ти ли си? Райли! Чуваш ли ме? Мумията се размърда.
Опита се да завърти глава към него, но безуспешно. Устните се задвижиха с усилие. Езикът се напрегна да оформи някакъв звук.
— Кажи… — каза той, провлачвайки думата в усилието си да я произнесе.
Опита отново.
— Кажи на Фин — изломоти този път.
Имаше още какво да каже. Блейн можеше да усети, че има още какво да каже. Зачака. Устните се помръднаха отново с голяма мъка, после още веднъж. Езикът се загърчи отчаяно в олигавената устна кухина. Но нямаше нищо повече.
— Райли!
Но отговор не последва.
Блейн отстъпи назад, докато ръбът на неговото легло не го удари и не го принуди отново да седне.
Стоеше там, втренчен в омотаната фигура, която не помръдваше на леглото.
Страхът, помисли си той, най-после бе докопал мъжа. Страхът, от който той бе бягал през половин континент. Може би това не бе страхът, от който бе бягал, а друг страх и друга опасност.
Райли изпъшка и задиша тежко.
