Времето е най-простото нещо

Но по коридора идваше повече от един човек — чуваха се стъпките поне на двама. Може би някой, който бе чул виковете му, идваше към стаята да види дали не е необходима помощ.

— Бих желал да промените решението си — каза му докторът. — Освен че се нуждаете от помощ, съществуват и някои формалности…

Блейн не чу нищо повече, защото идващите бяха стигнали до вратата и стояха пред нея, оглеждайки стаята.

Хариет Куимби заговори с невероятно хладнокръвие:

— Шеп, как се озова тук? Търсихме те навсякъде.

А телепатичната връзка го удари като камшик:

Давай! Бързо! Казвай какво е станало!

Само ме изискай, това е всичко (ядосана жена, която безцеремонно повлича след себе си блудния син). Ако направиш това, те ще ме пуснат. Намерили са ме лежащ гол под някаква върба…

(Пияница, който някак се е вмъкнал в контейнера за отпадъци и не е успял да се измъкне, с килната над едното ухо шапка, с ярък и светнал нос като неонова реклама, с разместен поглед, показващ умерена изненада.)

Не, не това, замоли се Блейн. Просто проснат под дървото, мъртъв за целия свят. Той мисли, че ми има нещо…

Има ти…

Но не това, което той…

Заговори и Годфри Стоун, меко, приятелски, с полуоблекчена-полузагрижена усмивка:

— Значи пак старите неприятности. Твърде много алкохол, предполагам. Знаеш, че докторът ти каза…

— Ами! — запротестира Блейн. — По дяволите, само едно-две сръбвания. Не чак толкова, че…

— Леля Една е бясна — каза Хариет. — Представяше си какво ли не. Знаеш как й работи фантазията. Беше убедена, че си изчезнал завинаги.

Годфри! Годфри! Бога ми, три години…

Успокой се, Шеп. Не му е сега времето. Нека първо те измъкнем оттук.

Доктор Уетмор попита:

— Вие познавате ли този човек? Роднина ли ви е?

— Не — отвърна Стоун. — Просто сме приятели. Леля му Една…

— Е, добре, да тръгваме — обади се Блейн. Стоун погледна въпросително към лекаря и Уетмор кимна.

— Спрете на регистратурата — каза той — и му вземете пропуска. Аз ще им се обадя. Там ще поискат имената ви.

— Никакъв проблем — отговори Стоун. — И, много ви благодаря.

— О, моля ви, няма за какво.

Блейн спря при вратата и се обърна към доктора:

— Съжалявам. Не казах истината. Но се срамувам от нея.

— Всеки — отвърна докторът — има моменти, от които се срамува. Не сте единствен.

— Довиждане, докторе.

— Довиждане. И се пазете.

Тримата — Блейн, Стоун и Хариет — тръгнаха по коридора един до друг.

Кой беше в другото легло? — попита Стоун. Един човек на име Райли.

Райли!

Шофьор на камион.

Райли! Той беше човекът, когото търсехме. И случайно попаднахме на теб.

Стоун спря и почти се завъртя да тръгне обратно.

Няма смисъл — каза Блейн. — Той е мъртъв.

А камионът му?

Разбил се е. Изскочил е от пътя.

— О, Годфри — извика Хариет.

Той поклати глава към нея и й каза:

— Няма смисъл. Няма никакъв смисъл.

Хей, какво става!

Ще ти разкажем всичко. Но първо нека се махнем оттук.

Стоун го хвана за лакътя и го поведе напред.

Само един въпрос. Как Ламбърт Фин е замесен във всичко това?

— Ламбърт Фин — каза Стоун гласно — днес е най-опасният човек на света.

19.

— Не мислите ли, че трябва да изминем още известно разстояние? — попита Хариет. — Ако докторът заподозре нещо…

Стоун насочи колата по алеята към мотела.

— Защо да подозира нещо?

— Ще се замисли. Той е озадачен от това, което се е случило с Шеп. Ще започне да се чуди какво всъщност е станало. В края на краищата нашата история не звучеше кой знае колко достоверно.

— Мисля, че се справихме добре за малкото време, което имахме да обменим телепатична информация.

— Но сме само на десет мили от града.

— Бих искал да се върна там довечера. Трябва да прегледам останките от камиона на Райли.

Той спря колата пред сграда, на която пишеше „офис“.

— Искаш сам да си навреш главата в торбата — възпротиви се Хариет.

Мъжът, който метеше стълбите, се приближи до автомобила.

— Добре дошли, приятели — каза той сърдечно. — Какво може да направи за вас „Плейнсман“?

— Имате ли две свободни свързани бунгала?

— Късметлии сте — отговори мъжът. — Добро временце имаме напоследък.

— Да, времето е много хубаво.

— Но може да се застуди в някой от следващите дни. Зимата идва. Спомням си, когато тук валя сняг…

— Но не и тази година — каза Стоун.

— Не, тази година не. Казахте, че искате две свързани бунгала?

— Ако е възможно.

— Завийте вдясно и карайте направо. Номера десет и единадесет. Ще взема ключовете и веднага ще ви ги донеса.

Стоун включи реактивния двигател и колата се хлъзна надолу по пътя. Имаше други коли, паркирани близо до стаите на собствениците им. Хора разтоварваха багаж. Други седяха в шезлонги на малките веранди пред бунгалата. В далечния край на алеята четирима старчоци шумно играеха на подкови.

Колата спря пред номер десет и леко се спусна на земята.

Блейн слезе и отвори вратата за Хариет.

Беше хубаво, помисли си той, беше почти като да си у дома. Беше с тези двамата — двама, които бе загубил, но сега отново бяха заедно. Нямаше значение какво можеше да се случи — той отново беше сред своите.

Мотелът се намираше на стръмнината над реката и от мястото, където стоеше, Блейн можеше да види обширната пустош, простираща се на юг и на север — голите, кафеникави възвишения и ерозията по залесените дерета и ровове, които стигаха до долината на реката. Там плетеницата от дървета се прекъсваше от приличащата на разтопен шоколад река, виеща се разсеяно, сякаш все още не беше решила