— И начинът, по който дойде при мен — продължи да вие Райли. — Излезе от гората. Сигурно си прекарал нощта като тях, в гората! А и никога не повярва на нищо, в което вярват обикновените хора.
— Единствената причина за това е, че не съм глупак — каза Блейн. — Не съм по-паранормален от теб самия. Мислиш ли, че ако бях, щях да се кандилкам толкова време с твоя раздрънкан камион?
Наведе се, сграбчи Райли и го изправи на крака. Разтърси го така, че главата му се залюля напред- назад, като му кресна:
— Успокой се! Сега сме в безопасност. Хайде да се махаме оттук.
— Пушката! Ти изхвърли пушката!
— По дяволите пушката! Качвай се в камиона.
— Но ти разговаря с тях! Чух те да разговаряш с тях!
— Не съм казал думичка.
— Не с устата си — противеше се Райли. — Не с езика си. Но те чух да говориш с тях. Не чух всичко, само отделни части. Казвам ти, че те чух.
Блейн го избута към камиона, като го крепеше с една ръка, докато с другата отваряше вратата на кабината.
— Качвай се вътре и млъквай — викна му рязко. — Ти и твоята проклета пушка! Със сребърните си куршуми! Със слуховите ти фантазии!
Вече беше твърде късно, каза си Блейн. Щеше да е безполезно да му обяснява. Щеше да е загуба на време да му показва или да се опитва да му помогне. Може би дори и да проумееше истината, Райли щеше да загуби последния останал му здрав разсъдък и окончателно да полудее, лутайки се в блатото на неясните догадки.
Блейн заобиколи камиона и се качи от другата страна. Запали мотора и отново насочи машината по магистралата.
Пътуваха в мълчание, като Райли се бе свил в ъгъла. Блейн чувстваше изучаващия му поглед.
Най-сетне Райли проговори:
— Съжалявам, Блейн. Предполагам, че си бил прав.
— Разбира се, че бях — отвърна Блейн. — Ако беше почнал да стреляш…
— Не това имах предвид — прекъсна го Райли. — Ако беше един от тях, щеше да изчезнеш с тях. Те биха могли да те закарат, където си поискаш, при това по-бързо от тази развалина.
Блейн се изхили.
— Просто за да ти докажа, утре сутринта аз ще отида за кафе и храна. Ако ми довериш парите си, разбира се.
15.
Блейн седеше на стола в закусвалнята и чакаше мъжа да опакова половин дузина хамбургери и да напълни термоса с кафе. Там имаше само още двама клиенти и те не му обръщаха внимание. Единият бе свършил с яденето си и четеше вестник. Другият, приведен над чинията си, ровеше в някаква лепкава каша, която първоначално бе представлявала яйца и пържени картофи, но сега, изцяло размешана, приличаше на някаква кучешка храна.
Блейн отмести погледа си от мъжа и се взря през плътната стъклена маса, която покриваше две от стените на постройката.
Беше тихо утро, по улицата се движеха само няколко коли и един човек.
Вероятно е глупаво, каза си той, да прави толкова безразсъден и може би безсмислен опит да си възвърне доверието на Райли. Беше повече от сигурно, че независимо какво ще направи или какво ще каже Райли, шофьорът щеше да си остане все тъй пълен с подозрения.
Но, помисли си Блейн, нямаше да е задълго, тъй като те трябваше вече да са близо до реката и Пиер да е само на няколко мили на север. Беше смешно, че Райли въобще не му бе казал къде отива. Но не беше странно и пасваше напълно с останалото — явния страх на мъжа и потайността му, свързана с товара, който превозваше.
Блейн отново се завъртя гърбом към прозореца и загледа мъжа, който слагаше сандвичите в торбата и пълнеше термоса с кафе. Плати с петдоларовата банкнота, която му бе дал Райли, и прибра рестото.
Излезе на улицата и се насочи към масивната бензиностанция, където го чакаха Райли и камионът. Беше още твърде рано, за да се появи някой, който да ги обслужи, и те щяха да изядат закуската си, докато се покажеше човек от персонала. После щяха да напълнят резервоара и да поемат по пътя си, а това, помисли си Блейн, можеше да бъде последният му ден с камиона.
Защото щом веднъж стигнеха реката, той щеше да слезе и да поеме на север към Пиер.
Утрото бе хладно, даже мразовито. Въздухът пареше носа му, докато дишаше. Предстоеше още един хубав ден — още един октомврийски миг със специфичния си опияняващ въздух и с опушеното си небе.
Когато стигна улицата, на която се намираше бензиностанцията, той не видя камиона никъде.
Може би Райли го беше преместил. Но още докато си помисли това, Блейн усети, че не е прав. Осъзна, че е зарязан.
С цената на няколко долара, с цената на търсене на друга бензиностанция шофьорът се бе отървал от Блейн.
Ударът не беше твърде силен за него, тъй като той го бе очаквал. В края на краищата това беше едно поразително просто решение от страна на Райли, за да прекъсне съмненията си от предната нощ.
За да се убеди, че не греши, Блейн обиколи квартала.
Камионът не се виждаше никъде. Той бе зарязан.
Скоро градът щеше да се оживи, а преди да се случи това, Блейн трябваше да изчезне. Трябваше да намери някакво място, където да се скрие за през деня.
Спря за момент, за да се ориентира.
Беше сигурен, че най-близкият край на града е на изток, защото те бяха пътували една-две мили през южния му край.
Тръгна, като се движеше бързо — надявайки се, че не е чак толкова бързо, че да привлича вниманието на околните. Няколко коли минаха по улицата, един човек излезе пред къщата си да вземе сутрешния вестник, а после Блейн се размина с друг, който люлееше в ръка кошница. Никой от тях не му обърна внимание.
Къщите намаляха и той достигна последната улица на града. Тук свършваше прерията и земната повърхност се превръщаше в смесица от залесени могилки и хълмове, всеки от които бе по-нисък от предходния. Блейн знаеше, че отвъд тях тече Мисури. Някъде там, където свършваше последният хълм, мощното течение се носеше по своя път, с променливите си пясъчни брегове и покритите с върби островчета.
Той пое през полето, изкачи една ограда и се спусна по склона на една стръмна долина, в чието дъно ромолеше малък поток. Малко по-нататък имаше вир с група върби, растящи край него.
Блейн легна и пропълзя на четири крака под върбите. Скривалището беше идеално. Намираше се далеч от града и нямаше с какво да привлече погледа. Поточето бе твърде плитко за риболов, а и твърде хладно за къпане. Тук нямаше кой да го смути.
Никой нямаше да почувства блестящото огледало, което Блейн носеше в ума си. Никой нямаше да викне „Стой!“. А паднеше ли нощта, той щеше да продължи.
Изяде три от сандвичите и пийна малко кафе.
Слънцето се издигна и проникна през върбите, създавайки плетеница от светлини и сенки.
От града се носеха приглушени звуци — ръмженето на камион, бръмченето на машина, лаят на няколко кучета, виковете на майка, прибираща децата си.
Бе изминало много време от онази нощ във „Фишхуук“, каза си Блейн, седнал в сянката на върбите и ровещ с пръчка в пясъка. Беше много далеч от къщата на Шарлин и от Фреди Бейтс. А до този момент той не бе имал време даже да се сети за това.
И тогава, и сега съществуваше един въпрос: дали бягството му от „Фишхуук“ беше разумно? Дали въпреки всичко казано от Годфри Стоун не беше по-мъдро да остане и да рискува с това, което се съдържаше в евентуалните планове на „Фишхуук“?
