— Зная — каза Блейн, — но дори да е така, вие трябва да ги спрете по някакъв начин. С телепатия по телефона. Все пак…
— Прост метод — обясни Андрюс. — Макар и гениален. Изобретен е преди две години.
— Използвайте го тогава. Обадете се на всеки, на когото можете. Накарайте хората, с които говорите, да предадат съобщението и тези, с които те говорят, също да го предават по-нататък. Организирайте комуникационна верига…
Андрюс поклати глава.
— Няма да можем да се свържем с всички.
— Можете поне да опитате — викна Блейн.
— Ще опитаме, разбира се. Ще направим всичко, което е по силите ни. Не мислете, че сме неблагодарни. Напротив. Благодарим ви. Никога няма да можем да ви се отплатим. Но…
— Но какво?
— Не можете да останете тук — каза Джаксън. — Фин ви преследва, „Фишхуук“ също, може би. А те ще дойдат да ви търсят тук. Ще предположат, че сте потърсили подслон именно тук.
— За Бога! — кресна Блейн. — Дойдох…
— Съжаляваме — прекъсна го Андрюс. — Знаем как се чувствате в момента. Можем да се опитаме да ви скрием, но ако ви намерят…
— Добре. Поне ми дайте кола.
— Твърде е рисковано. Фин ще държи пътищата под око. И могат да проследят регистрацията.
— Какво тогава? Хълмовете?
Андрюс кимна.
— Ще ми дадете ли храна?
— Отивам да донеса — каза Джаксън и се изправи.
— Можете да се върнете — добави Андрюс. — Когато всичко утихне, ще ви приемем с радост.
— Много съм ви задължен — отвърна Блейн.
30.
Той седеше под самотно дърво, растящо на една по-малка могилка сред големите възвишения и се взираше отвъд реката. Ято диви патици се виеше в посока към долината — една черна линия в небето над източните хълмове.
Имало е дни, мислеше си той, когато през този сезон небето е потъмнявало от ятата, идващи от север и бързащи да изпреварят първите пориви на зимните бури. Но сега бяха останали малко птици. Голяма част бяха убити, друга част умираха от глад поради сушата, овладяла областите, където бяха свикнали да гнездят.
Преди време същата тази земя е гъмжала от бизони, а край почти всяко поточе са се срещали бобри. Сега бизоните бяха изчезнали, както и почти всички бобри.
Човекът бе премахнал и трите вида — и дивите патици, и бизоните, и бобрите. Както и много други.
Блейн седеше и разсъждаваше над човешката способност да премахва различните видове живи създания — понякога от страх или омраза, понякога просто от любов към победата. И именно това, той бе сигурен, щеше да се случи и с паранормалниците, ако се осъществеше планът на Фин. Там, в Хамилтън, щяха, разбира се, да направят всичко, което бе по силите им, но дали щеше да е достатъчно? Те разполагаха с тридесет и шест часа, през които трябваше да изградят гигантска мрежа за предаване на предупреждението. Можеха да намалят инцидентите, но щяха ли да успеят изцяло да ги предотвратят? Изглеждаше невъзможно.
Макар че най-малко той трябваше да се притеснява за това. Те го бяха отблъснали, бяха го прогонили. Неговите собствени хора, в град, който той бе почувствал като свой дом. И именно те го бяха прокудили.
Блейн се наведе и затегна каишките на раницата, в която Джаксън бе опаковал храната. Вдигна я и я постави близо до себе си заедно с манерката.
Далеч на юг можеше да види пушека от комините на Хамилтън и дори в гнева си, че бе отблъснат, му се стори, че отново почувства странното усещане за дом, с което се бе сблъскал, вървейки по улиците на града. По света сигурно имаше много подобни на това селище — гетата на днешния ден, където паранормалните хора живеят колкото е възможно по-спокойно и незабележимо. Те са тези, които се крият по ъглите на планетата, чакайки деня — ако въобще дойде такъв ден, — когато техните деца ще имат свободата да пътуват, да са равни на нормалните хора.
Той се зачуди колко ли способности и таланти лежаха погребани в тези селища — способности и таланти, които светът можеше да използва, но не го правеше поради нетърпимостта и омразата към по- различните хора. А те най-малко от всички заслужаваха да са мишени на подобни чувства.
И най-жалкото беше, че подобна омраза и нетърпимост можеше никога да не се появят, можеше никога да не съществуват, ако не съществуваха и хора като Фин — егоистите и фанатиците, твърдите и непреклонни пуритани; дребните души, нуждаещи се от сила, която да ги издигне над жалките им мащаби.
В обществото се съдържа много малко умереност. То е или за теб, или против теб. Средно положение няма.
Ето например, мислеше си Блейн, науката. Науката се бе провалила в осъществяването на мечтата за космоса и бе окачествена като негодна. И все пак някои учени все още работеха така, както бяха работили и преди — за доброто на цялото човечество. И докато човекът съществуваше, винаги щеше да има нужда от наука. Във „Фишхуук“ имаше цели групи учени, които се трудеха над откритията и проблемите, идващи от галактиките — а въпреки това науката бе нещо отминало и назадничаво във вижданията на масите.
Време бе да тръгва, каза си той. Нямаше смисъл да стои тук. Нямаше смисъл да размишлява. Трябваше да се движи, защото не му оставаше нищо друго. Беше донесъл предупреждението и това бе всичко, което му позволиха да направи мъжете от Хамилтън.
Щеше да отиде до Пиер и да попита за Хариет в кафенето със закачените над вратата еленови рога. Може би щеше да срещне някои от хората на Стоун, а те може би щяха да намерят местенце и за него.
Той се изправи и провеси раницата и манерката на едното си рамо. После се отдалечи от дървото.
Изведнъж чу зад себе си шумолене и докато се обръщаше, по гърба му полазиха мравки.
Момичето тъкмо се приземяваше, с крака над тревата, грациозна като птичка, красива като утро.
Блейн стоеше втренчен, пленен от красотата й, защото сега всъщност за пръв път я виждаше изцяло. Първия път я бе зърнал на бледата светлина на фаровете на камиона, а втория, миналата нощ, я бе видял за по-малко от минута в неясно осветената стая.
Краката и докоснаха земята и тя тръгна към него.
— Едва сега разбрах — каза Анита. — Мисля, че това е срамно. В края на краищата ти си дошъл да ни помогнеш…
— Всичко е наред — увери я Блейн. — Не отричам, че ми е болно, но мога да разбера защо постъпиха така.
— Толкова са се старали да запазят спокойствието ни. Опитали са се да ни осигурят мирен живот. Не могат да рискуват.
— Зная — отвърна Блейн. — Но аз съм виждал някои, които не могат да водят мирен живот.
— Ние, по-младите, сме голяма грижа за тях. Не би трябвало да празнуваме Халоуийн, но няма какво друго да правим. Трябва постоянно да си стоим вкъщи. А и не го правим често.
— Благодаря ти, че дойде онази нощ. Ако не те познавах, Хариет и аз щяхме да бъдем заловени с трупа на Стоун в стаята…
— Направихме, каквото можахме за него. Трябваше да бързаме и не можехме да спазваме всички ритуали. Но се събрахме всички. Погребахме го на хълма.
— Баща ти ми каза.
— Не можехме да оставим знак или да издигнем могила. Изкопахме чимовете и после ги поставихме на абсолютно същото място. Никой никога няма да разбере, че там е погребан човек. Но всички ние сме запаметили мястото в умовете си.
