Тя не му обърна внимание.
— …и се хвали с това, че в нея няма нито една машина, се равнява с безумната тълпа, с архипрогресивните и крайните радикали?
Сенаторът изсумтя.
— В това няма нищо крайно, а просто го налага здравият разум, Ще ни струва трилиони долари да тераформираме дори само една-единствена планета. На много по разумна цена и за много по-малко време можем да създадем човешка раса, която да е в състояние да живее на тази планета. Вместо да променяме планетата, за да е подходяща за човека, променяме човека, за да е подходящ за планетата…
— Точно в това е въпросът — прекъсна го Илейн. — Това е въпросът, който раздуват твоите противници. Да се промени човекът — това е нещото, което им разбърква червата. Когато всичко завърши, онова нещо, което ще може да живее на друга планета, няма да е човек.
— Може и да не прилича на човек — каза сенаторът, — но пак ще е човек.
Тя се обърна към Блейк.
— Вие естествено разбирате, че аз не съм срещу сенатора. Но има моменти, в които е ужасно трудно да го накараш да осъзнае срещу какво се изправя.
— Дъщеря ми се прави на мой адвокат и понякога това е от полза — рече сенаторът. — Но в този случай няма особена нужда от нея. Позната ми е горчивината на опозицията. Сенаторът взе гарафата.
Блейк поклати глава.
— Иска ми се да се върна вкъщи. Беше тежка нощ.
— Можете да останете да пренощувате у нас.
— Благодаря ви сенаторе, но ми се иска…
— Естествено — отвърна сенаторът. — Някой от охраната може да ви отведе. Най-добре да тръгнете със земеход. Нощта не е подходяща за гравитолет.
— Ще ви бъда извънредно благодарен.
— Така охраната поне ще е полезна с нещо — рече сенаторът. — Докато ви откарват вкъщи, няма да виждат вълци. Между другото, когато бяхте навън, не видяхте ли вълк?
— Не — отвърна Блейк. — Не видях.
ГЛАВА 4
Майкъл Даниълс стоеше до прозореца и гледаше как наземният екип на квартала Ривърсайд докарва къщите от другата страна на булеварда. Черните основи на сградите влажно блестяха в нощта и мастиленият мрак на Потомак на по-малко от половин километър зад тях улавяше и отразяваше блясъка на приземяващите се светлини.
Една по една къщите тромаво се спускаха от покритото с облаци небе, за да се установят над определените си основи, да увиснат там и бавно и решително да изравнят приземителните си решетки с тях.
„Пристигат пациенти — помисли си Даниълс. — Или навярно членове на персонала се връщат от ваканция.“ Макар че можеше да има и други, които да не са свързани с болницата, било то като пациенти или служители. Градът беше пренаселен поради регионалната анкета по био-инженерството, която трябваше да започне след ден-два. Пространството бе скъпоценно и мигриращите къщи се сместваха там, където успееха да си намерят място.
Далеч оттатък реката, някъде над Стара Вирджиния, със светлини, затъмнени от мъглата и ситния дъжд, се приближаваше кораб, готвещ се да кацне на космодрума.
Докато проследяваше полета му, Даниълс се зачуди от коя ли далечна звезда може да идва. И колко ли далеч от дома? Той мрачно се усмихна сам на себе си. Това бяха въпросите, които си задаваше винаги — спомен от детството, когато беше взел твърдото решение някой ден да пътува към звездите.
Но той знаеше, че в това няма нищо необичайно. В последно време всички момчета мечтаеха да полетят към звездите.
Ручейчета вода се стичаха на зигзаг по гладкото стъкло на прозореца, а навън къщите продължаваха да се приземяват и да запълват малкото все още свободни основи. Няколко земехода плавно се плъзгаха по булеварда и въздушните им възглавници вдигаха пръски вода от мократа повърхност. „Прекалено гадна нощ, за да има много гравитолети“ — каза си той.
Би трябвало да си тръгва за вкъщи, той знаеше това. Отдавна трябваше да си е тръгнал. Децата вече щяха да спят, но Черил щеше да е будна и да го чака.
На изток, почти извън полезрението му, блестеше с отразена светлина призрачно бялата стрела, издигната край реката в чест на първите астронавти, обиколили преди повече от петстотин години Земята, тласкани от грубата, варварска енергия на химическата реакция.
Вашингтон. Град от рушащи се сгради и пълен с паметници — хаос от мрамор и гранит, покрит с мъха на някогашни събития, чиито метални и каменни повърхности лъщяха от патината на стари спомени, и все още обвит в аурата на отминала огромна власт. Някога държавна столица на древна република, днес той беше само седалище на провинциално правителство, но все още бе обгърнат в дъха на величието.
И беше най-хубав в моменти като този, когато меката влажна нощ се спускаше над него и създаваше илюзорен фон, в който старите призраци оживяваха.
Приглушените нощни шумове на болницата шушнеха в стаята — тихото шляпане на сестра по коридора, тътренето на болнична количка, ниското бръмчене на звънец в кабината точно от другата страна на залата. Зад него някой отвори вратата. Даниълс се обърна и каза:
— Добър вечер, Горди.
— Мислех си, че вече си си тръгнал — ухили се специализантът Гордън Барнс.
— Тъкмо се готвех. Преглеждах доклада за Блейк.
Барнс взе папката, погледна я и каза:
— Извънредно интригуващ случай.
— Повече от интригуващ — озадачено поклати глава Даниълс. — Направо не е възможно. На колко години трябва да е според теб Блейк? На око.
— На не повече от трийсет, Майк. Разбира се, ние знаем, че хронологически може да е и на двеста.
— Ако беше на трийсет, би трябвало да се очакват известни отрицателни промени, нали? Тялото започва да се износва в началото на двайсетте. Оттам прогресивно тръгва надолу по склона и се насочва към старостта.
— Знам — отвърна Барнс. — Но не и при Блейк, доколкото разбирам.
— Съвършен — рече Даниълс. — Съвършен екземпляр. Млад. Повече от млад. Без нито един недостатък. Без нито една слабост.
— И няма никакви данни кой е в действителност?
Даниълс поклати глава.
— Космическата администрация преся архивите през най-фино сито. Може да е всеки от хиляди хора. През последните два века няколко десетки кораба просто са изчезнали. Отлетели и никой повече не чул нищо за тях. Може да е който и да е от хората на борда на онези кораби.
— Някой го е замразил и го е натъпкал в капсулата — каза Барнс. — Възможно ли е това да е някаква следа?
— Искаш да кажеш, че е някой, който е бил толкова важен, че някой друг да си направи труда да го спаси?
— Нещо подобно.
— Няма никакъв смисъл — рече Даниълс. — Дори да е така, пак е малко прекалено сложно. Да изстреляш човек в космоса и каква е вероятността някога да бъде открит? Милиард на едно? Трилион на едно? Не знам. Космосът е голям и пуст.
— Но Блейк е бил открит.
— Да, знам. Капсулата му се носела в слънчева система, колонизирана преди по-малко от сто години, и била открита от група астероидни миньори. Влязла в орбита около един астероид, а те я видели да проблясва на слънцето и възбудила любопитството им. Прекалено силно блестяла. Фантазирали си, че ще
