Клифърд Саймък
Наблюдателят
То вече съществуваше. Но какво беше това — събуждане след сън, първи миг в някакъв свят, а може би просто включване. Не помнеше нито друго време, нито друг свят.
Думите дойдоха спонтанно. Думите изплуваха от нищото, пробуждаха се неочаквани символи, раждаха се или се включваха като самото него.
Минута по-късно то вече знаеше много повече и разбираше по-добре. То знаеше, че сиянието горе е слънце, а ромолящият поток се нарича ручей. В ручея течеше не вода, тази бълбукаща течност, точно като водата в неговите представи, се състоеше от няколко елемента. От червената земя нагоре се протягаха растения със зелени стъбла, увенчани с пурпурни плодове.
То вече разполагаше с думи и символи, които бяха достатъчни за обозначаване на живот, течност, земя, небе, червено, жълто, пурпурно, зелено, слънце, ярко, вода. С всяка секунда се появяваха все повече думи, символи и обозначения. Освен това то можеше да наблюдава, макар думата наблюдател да не е съвсем подходяща — то нямаше нито очи, нито крака, нито ръце, нито тяло.
Нито очи, нито тяло. Не знаеше какво положение заема — дали стои, дали лежи, дали седи. Без да извърне глава — то нямаше глава — можеше да гледа във всички посоки. Но колкото и да е странно, то осъзнаваше, че заема определо положение спрямо ландшафта.
Погледна нагоре, право в ослепителното слънце. Сияещият диск не го заслепи — нямаше онези крехки органични конструкции, които биха могли да бъдат разрушени от светлината.
То знаеше: звезда от клас Б8 с маса пет Слънчеви маси отстои от планетата на разстояние 3,75 а.е.
Слънце с главна буква? А.Е.? Пет? 3,75? Планета?
Някога, в миналото — какво минало, къде, кога? — то е било запознато с тези термини. С това, че Слънце се пише с главна буква. Че водата тече във вид на ручей. Какво представляват тяло и око. А може да ги е знаело? Дали то е имало минало, в което да ги е знаело? Може би това са само термини, въведени в него в случай на необходимост, инструмент (още един нов термин) за опознаване на света, в който се оказа? Опознаване с каква цел? За самия него ли? Нелепо е, защото тези знания не му трябват, дори не му хрумва такава необходимост.
Знаеше всичко, но откъде? Как то разбра, че това слънце е звезда от клас Б8 и какво изобщо е клас Б8? Как разбра разстоянието до слънцето, неговия диаметър и маса? Визуално ли? Как изобщо разбра, че това е звезда, щом никога преди това не е виждало звезда?
И след напрегнат размисъл то стигна до извода, че е виждало. Виждало е множество звезди, тяхната дълга редица, опъната през цялата галактика, че е изучавало всяка от тях, определяло е спектралния клас, разстоянието, диаметъра, възрастта, вероятния срок на живот. За всяка — дали е постоянна или пулсираща, целия спектър и многото незначителни подробности, по които можеш да различиш една звезда от друга. Червени гиганти, свръхгиганти, бели джуджета и дори едно черно джудже. И най-важното: че около почти всяка звезда има планети.
Сигурно никой никога не е виждал толкова много звезди и не е знаел повече за тях от него.
Но за какво? Напрягаше се да разбере с каква цел е изучавало звездите, но без успех. Целта беше неуловима, ако изобщо имаше цел.
Престана да наблюдава слънцето и обхвана с един поглед цялата панорама. „Сякаш имам много очи около несъществуваща глава — помисли си то. — Интересно, защо толкова ме привлича мисълта за глава и око? Може би някога съм ги имал? А може би мисълта за тях е някакъв рудимент, примитивен спомен, който упорито отказва да изчезне и излиза на повърхността при първа възможност?“
То се опитваше да се добере до причината, да отиде до мисълта за паметта и да я обхване, да я измъкне от бърлогата й въпреки съпротивата й. Но напразно.
То съсредоточи вниманието си върху повърхността на планетата. Беше разположено (ако тази дума е подходяща) на наклонен терен, наоколо се въргаляха черни камъни. Склонът скриваше част от хоризонта, всичко останало беше като на длан. Повърхността беше равна, само в далечината се виждаше някаква конусовидна издатина с назъбен връх.
По равнината минаваха няколко ручея, течността в тях не беше вода. Тук-там към небето се протягаше растителност. На пръв поглед те сякаш бяха украсени с пурпурни плодове, но бяха твърде много и твърде необичайни.
Почвата беше едрозърнест пясък. То протегна ръка. По-точно не ръка, защото нямаше ръка, но си помисли, че прави това. Протегна ръка, заби пръсти в почвата и започна да получава информация. Почти чист пясък. Силиций, малко желязо, алуминий, следи от кислород, водород, калций, магнезий. В него се стичаха цифри, проценти, но то едва ли ги забелязваше. Просто идваха в него и край.
Въздухът на планетата беше смъртоносен. Смъртоносен за кого? Радиацията, идваща от звездата Б8, беше убийствена. Убийствена, но за кого?
„Какво трябва аз да знам?“ — помисли си то. Още една дума, която не беше употребявало досега. Аз. За мен. Самото. Същество. Личност. Завършена личност. Сама за себе си, цялостна, а не част от друго. Индивид.
„Какво съм аз? — попита се то. — Къде съм? Защо съм тук? Защо трябва да събирам информация? Защо ме интересуват почвата, радиацията, атмосферата? Защо трябва да знам класа на звездата, която сияе горе? Нямам тяло, на което биха могли да влияят. Ако се съди по фактите, нямам дори форма. Имам само битие. Безплътна индивидуалност. Мъгляво аз.“
Известно време просто разглеждаше червено-жълтата планета и пурпура на плодовете. После се захвана за работа — опипа неравностите, намери проход между тях и пое по него. Варовик. Масивен твърд варовик, утаен на морско дъно преди милиони години.
За миг се спря, усетило някаква смътно безпокойство. После разбра причината: вкаменелости!
„Но защо някакви вкаменелости нарушават спокойствието ми?“ — попита себе си и внезапно разбра с вълнение или с нещо, което прилича на вълнение: вкаменелостите не са на растения, предци на пурпурните цветове, а на животни — по-съвършени в своята структура форми, изкачили се по-нагоре по стъпалата на еволюцията.
Живот в Космоса се среща толкова рядко! На някои планети има елементарни форми, на границата на растителния и животински свят — нещо повече от растение, но още не животно. „Бих могъл да се досетя — помисли си то. — Трябваше да ме подсетят пурпурните растения, те са достатъчно организирани, те не са прости форми.“ Въпреки смъртоносната атмосфера, радиация и вода, силите на еволюцията не са дремали.
Подбра малка вкаменелост, вероятно хитинова обвивка, която имаше нещо като скелет. Имаше също глава, тяло, лапи, доста дълга опашка за придвижване в гъстата маса, която някога е била океан. Още — челюсти, в които да удържа жертвата, очи — може би по-големи от необходимото. Още — следи от хранопровод, останки от нерви или поне канали, по които са минавали.
Помисли си за онова далечно и мъгляво минало, когато той („Той“ ли? Отначало бях „аз“, сега пък „той“. Две личности, или две ипостаси на една личност. Не „то“, а „аз“ и „той“) лежеше, разлял се на тънък слой върху твърдия варовик, и мислеше за себе си и за вкаменелостите. Интересуваше го точно тази вкаменелост и онова далечно, объркано време, в което беше я намерил и в което за пръв път разбра за съществуването на вкаменелости. Спомни си как го намери и как се казваше: Трилобит! Някой му каза, че това е трилобит, но не можеше да си спомни кой. Било е твърде отдавна и съвсем разпиляно в пространството — сега е останало само названието Трилобит.
Но значи е имало друго време, друг свят, в който той е бил млад! Тогава, в първите мигове след пробуждането, той е знаел, че не са го включвали, не са го засаждали и не са го израждали всеки път отново. Имал е минало. Събуждайки се в миналите времена, той е запазвал личността си. „Не съм млад — помисли си той. — Аз съм самата древност. Същество с минало. Мислите за очи, тяло, ръце, крака не са ли памет за друго време или времена? Може някога наистина да съм имал глава и очи?“
Вероятно грешеше. Вероятно това беше призрак в паметта, породен от някаква случайност, събитие или тяхно съчетание, случили се с друго същество. Може да е памет, привнесена отвън поради грешка — не негова, а нечия чужда грешка. А ако пък се окаже, че това е неговата собствена памет, какво се е случило с него и как се е променил?
