Не беше сигурен дали използва правилната форма на обръщение към това безформено парче материя. Човек, каза си той, може да допусне ужасни грешки по тази точка от протокола. С някои от тези същества трябваше да подбиращ по-изтънчени изрази (но дори и при тези случаи съществуваха различни нива на изтънченост), а с други можеше да разговаряш директно и без никакви официалпости.
Бръкна в цистерната и извади куба — оказа се къс тежко дърво, черно като абанос и толкова плътно, че приличаше на камък. Стана му весело, като си помисли, че покрай Уинслоу бе станал експерт по художествената стойност на дървото.
Остави парчето дърво на пода и отново се обърна към цистерната.
— Имате ли нещо против — зацъка тубанецът — да обясните какво правите с него? На нас за нищо не ни служи.
Инок се поколеба, като трескаво се разрови в паметта си. Какъв беше, мъчеше се да си спомни, кодът за „вая“?
— Да? — подкани го тубанецът.
— Моля да ме извините, ваше благородие, но не използвам често този език. Не го владея добре.
— Оставете, ако обичате, това „благородие“. Аз съм най-обикновено същество.
— Моделираме го — зачука той. — Придаваме му друга форма. Вие зрящо същество ли сте? Мога да ви покажа.
— Не, не съм — отвърна тубанецът. — Много други неща съм, но не и зрящ.
При пристигането си беше кълбовидно, но сега започваше да се сплесква.
— Вие — зацъка тубанецът — трябва да сте двуного същество.
— Да, така е.
— Вашата планета. Твърда ли е?
Твърда? — замисли се Инок. — А, да, твърда, за разлика от течна.
— Една четвърт твърда — зачука с пръсти той. — Три четвърти течна.
— Моята е почти изцяло течна. Съвсем малко твърда. Много спокойно място.
— Искам да ви питам нещо — подзе Инок.
— Питайте — насърчи го съществото.
— Вие се занимавате с математика. Искам да кажа всички на вашата планета.
— Да — каза съществото. — Чудесно забавление. Ангажира мозъка.
— Искате да кажете, че не я използвате за работа?
— О, да, едно време я ползвахме. Но вече не е необходимо. Постигнахме всичко, което ни е нужно, много отдавна. Сега се забавляваме.
— Чувал съм за вашата бройна система.
— Много е различна — изцъка тубанецът. — Много по-съвършена.
— Бихте ли ми я обяснили?
— Познавате ли бройната система, използвана от жителите на Поларис VII?
— Не, не я познавам — отговори Инок.
— Тогава няма смисъл да ви обяснявам нашата. Първо трябва да се запознаете с тази на Поларис.
Това е положението, помисли си Инок. Трябваше да се досети. В галактиката имаше толкова много знания за овладяване, а той знаеше толкова малко и разбираше толкова малко от малкото, което знаеше.
А на Земята имаше хора, които разбираха от тези неща. Хора, които едва ли не биха жертвали живота си, за да научат и малкото, което той знаеше, защото знаеха как да го използват.
Там сред звездите имаше огромно количество знания, част от които бяха продължение на човешките, но останалата се отнасяше до области, за които Човек дори не подозираше, че съществуват, и се използваше за цели, които Човек все още не можеше да си представи. А можеше и никога да не се сети, ако трябваше да разчита само на себе си.
Още сто години, помисли си Инок. Колко много неща можеше да научи за още сто години! А за хиляда?
— Сега искам да си почина — каза тубанецът. — Приятно ми бе да разговарям с вас.
12.
Инок обърна гръб на цистерната и вдигна парчето дърво. На пода остана да блести малка локвичка от течността, която се бе стекла от него.
Прекоси стаята и отиде до един от прозорците, за да го разгледа по-добре. Беше тежко и черно на цвят. Много плътно и гладко, а в единия ъгъл се бе запазила малко от кората. Личеше, че е рязано с трион. Някой се бе погрижил да намали размерите му, тъй че да се вмести в цистерната, в която си почиваше тубанецът.
Сети се за една статия, която бе прочел в един вестник само преди няколко дена. В нея някакъв учен развиваше тезата, че на „течни“ планети е невъзможно да се развият високоинтелигентни форми на живот.
Онзи учен, разбира се, грешеше, защото тубанците се бяха развили тъкмо в такава среда, а в галактическото братство членуваха и други подобни раси. Имаше много неща, които човечеството трябваше да забрави, както и много неща, които трябваше да научи, ако някой ден влезеше в досег с галактическата цивилизация.
Например това, че няма по-висока скорост от тази на светлината.
Защото, ако беше невъзможно едно тяло да се движи по-бързо от светлината, нямаше да съществува галактическата транспортна система.
Но не бива да се упреква човечеството, каза си той, за това, че е определило като пределна скоростта на светлината. Наблюденията бяха единственият източник на факти, които Човек — а и всяко друго същество — можеше да използва при изграждането на своите представи. И тъй като досега човешката наука не бе открила нищо, което принципно да се движи със скорост по-висока от тази на светлината, приемаше се за доказана хипотезата, че нищо не може и не би могло да се движи с по-голяма скорост. Но това си оставаше само една хипотеза и нищо повече.
Защото импулсната система, чрез която съществата се придвижваха от една звезда до друга, действаше почти мигновено, независимо от разстоянията.
Инок се опита да си го представи и трябваше да признае, че не е никак лесно човек да го проумее.
Допреди няколко минути съществото в цистерната се бе намирало в друга цистерна на друга станция и материализаторът бе кодирал информацията за неговата структура — не само на тялото му, но и на самата му жизнена енергия, на онова, което го правеше живо същество. След това информацията бе предадена чрез импулс, прекосил почти мигновено огромното разстояние и достигнал приемателя на тази станция, където информацията бе декодирана, за да се възпроизведе тялото, мозъкът, паметта — животът на онова същество, което сега лежеше мъртво на много светлинни години оттук. И почти мигом в цистерната се бе оформило новото тяло, новият мозък, новата памет — новият живот. Едно съвсем ново същество, но точно като старото, тъй че личността и съзнанието продължаваха да живеят (дори мислите му не бяха прекъсвали за повече от миг), така че във всяко отношение това бе същото същество.
Възможностите на тази система не бяха неограничени, но това нямаше нищо общо със скоростта, защото импулсите можеха да прекосяват цялата галактика почти без никаква загуба на време. Но при определени условия импулсите отслабваха и това обясняваше необходимостта от много станции — хиляди, хиляди станции. Облаци от прах или газ, както и области с повишено ниво на йонизация, изглежда, изкривяваха сигнала и в тези сектори на галактиката, където съществуваха подобни препятствия, разстоянията между отделните станции бяха значително намалени, за да се запази точността на информацията. Съществуваха и области, които трябваше да се заобикалят поради прекалено високата концентрация на прах и газ.
Инок се замисли колко ли мъртви тела на това същество, което си почиваше сега в цистерната, бяха останали по другите станции по време на това пътуване — така както след няколко часа и това тяло щеше да лежи мъртво в резервоара, след като импулсът с кодираната информация бъде препратен нататък.
Път сред звездите, каза си той, осеян с мъртви тела, всяко от които следваше да бъде залято и
