отново се носеше, сляпо и неудържимо, надолу по пътя към войната.
Продължи да яде плода и сега му се стори още по-вкусен, отколкото при първата хапка. „Следващия път, бе заявило съществото, ще ви донеса още.“ Но можеше да мине много време, докато се появи отново, а можеше изобщо да не дойде. Мнозина от тях минаваха само по веднъж, но имаше и такива, които го навестяваха почти всяка седмица — това бяха стари, редовни пътници, които му бяха станали близки приятели.
Спомни си за онази малка група Сияйни, които преди години нарочно бяха уредили престоят им в станцията да продължи по-дълго, за да могат да поседят на тази маса и да си поприказват на воля, и пристигнаха натоварени с кошници и чанти, пълни с ядене и пиене, сякаш бяха тръгнали на пикник.
Един ден престанаха да идват и от години не бе виждал ни един от тях. Мъчно му беше за тях, защото му беше много приятно в тяхната компания.
Изпи още една чашка кафе и се отпусна в стола, мислейки си за доброто старо време, когато бе навестяван от групичката Сияйни.
Ушите му доловиха някакво леко шумолене, той вдигна бързо поглед и я видя да седи на дивана, облечена в семпъл малакоф от шейсетте голини на деветнайсети век.
— Мери! — каза той изненадан и се изправи на крака. Тя му се усмихваше по онзи много особен начин, както само тя можеше, и беше много красива — по-красива, каза си той, от всяка друга жена.
— Мери — рече й той, — толкова се радвам, че си тук.
А ето че се появи — облегнат на камината, облечен в синята униформа на федералната армия, със сабя на кръста и огромни черни мустаци — още един негов приятел.
— Здравей, Инок — каза Дейвид Рансъм. — Надявам се, че не ти досаждаме.
— И таз добра — отвърна Инок. — Може ли двама приятели да досаждат?
Застанал до масата, усети как се потапя в миналото, доброто и безметежно минало, ухаещото на рози и несмущаваното от спомени минало, което винаги беше с него.
Някъде в далечината се чуваше военна музика и дрънченето на бойно снаряжение — момчетата тръгваха на война начело със славния полковник в пълна парадна униформа, възседнал огромен черен жребец, а полковите знамена плющяха под напора на силния юнски вятър.
Прекоси стаята и се спря пред дивана. Поклони се леко на Мери.
— Може ли? — попита я той.
— Разбира се — отвърна тя, — Ако случайно си зает…
— Изобщо не съм — възрази той. — Дори се надявах да наминете.
Седна на дивана, не много близо до нея, и видя, че ръцете й са сключени скромно в скута. Прииска му се да протегне ръце и да вземе нейните в своите длани, да ги подържи за малко, но знаеше, че това е невъзможно.
Защото в действителност нея я нямаше.
— Мина почти седмица — каза Мери, — откакто се видяхме за последен път. Как вървят делата ти, Инок?
Той тръсна глава.
— Нямат край проблемите. Наблюдателите са все още навън. И диаграмите ми показват война.
Дейвид напусна мястото си до камината и се приближи до тях. Седна на един стол, като придърпа сабята до себе си.
— Войната, като имам предвид как воюват днес — започна той, — би била нещо ужасно. Ние не воювахме така, Инок.
— Да — потвърди Инок, — ние не воювахме така. Една война сама по себе си би била нещо лошо, но има нещо още по-лошо. Ако Земята си позволи още една Световна война. Човечеството, ако не завинаги, то поне за векове ще бъде изключено от Космическото братство.
— Това може и да не е толкова лошо — каза Дейвид. — Може би не сме готови да се присъединим към онези от космоса.
— Сигурно е така — призна Инок. — Аз също се съмнявам, че сме готови. Но един ден ще бъдем. И този ден ще бъде изместен далеч-далеч в бъдещето, ако избухне една нова война. Нужно е поне да се държим като разумни същества, ако искаме да се приобщим към останалите цивилизации.
— А може и да не разберат — каза Мери. — За войната, искам да кажа. Те изобщо не излизат от станцията.
Инок поклати глава.
— Ще разберат. Мисля, че ни наблюдават. Така или иначе ще го прочетат във вестниците.
— За които ти си абониран?
— Събирам ги за Юлисис. Онази купчина в ъгъла. Отнася ги със себе си в Галактическата централа след всяко идване. Проявява голям интерес към Земята, може би заради годините, които е прекарал тук. А подозирам, че след като ги прочете, от Галактическата централа ги разпращат по всички краища на галактиката.
— Представяш ли си — попита Дейвид — как биха реагирали рекламните отдели на тези вестници, ако знаеха докъде достигат техните издания?
Инок се усмихна при мисълта за това.
— Има един вестник в Джорджия — продължи Дейвид, — който претендира, че достига до всички точки на Юга, като утринната роса. Ще трябва да измислят нещо ново, което да се връзва с галактиката.
— Звезден дъжд — обади се веднага Мери. — Достига до всички точки на галактиката като звезден дъжд. Какво ще кажеш?
— Чудесно! — каза Дейвид.
— Горкият Инок — разкая се Мери. — Ние тук си правим шеги, а Инок има толкова проблеми.
— Разбира се, не аз трябва да ги решавам — обясни й Инок. — Просто съм угрижен. Но е достатъчно да си стоя в станцията и проблемите ще изчезнат. Като затворя тази врага, напълно се изолирам от проблемите на света.
— Но не можеш да го сториш.
— Да, не мога — отвърна Инок.
— Струва ми се, че си прав — каза Дейвид, — като допускаш, че ни наблюдават отгоре. Може би с цел един ден да поканят човешката раса да се приобщи към тях. Иначе защо им е да издигат станция тук на Земята?
— Непрекъснато разширяват мрежата си — поясни Инок. — Нужна им беше станция в тази слънчева система, за да осъществят връзка с този спирален клон на галактиката.
— Да, това е така — каза Дейвид. — Но защо точно на Земята? Можеха да си построят станция на Марс, да назначат един от своите за управител и целта им щеше да е постигната.
— Често съм си мислила за това — заяви Мери. — Те са желаели да имат станция на Земята и землянин за управител. Сигурно си имат някаква причина.
— И аз се надявах да е така — отвърна й Инок. — Но се страхувам, че пристигнаха твърде рано. Човешката раса още не е готова. Не сме порасли. Все още сме прекалено малки.
— Колко жалко — възкликна Мери. — Толкова неща можем да научим! Те знаят много повече от нас. Представата им за религията например.
— Не съм сигурен — каза Инок, — че това наистина е религия. Несвойствени са й обредността и парадността, които обикновено свързваме с религията. И не се основава на вярата. Просто не е необходимо. Защото се основава на знанието. Разбирате ли, тези хора знаят.
— Имаш предвид духовната сила.
— Да, тя съществува — отвърна Инок — наред с всички останали сили, които изграждат вселената. Има духовна сила, така както има и време, и пространство, и гравитация, и всички останали фактори, които формират нематериалния космос. Тя съществува и те са способни да осъществяват контакт с нея…
— Но не мислиш ли — попита Дейвид, — че човешкият род може би усеща това? Не я познава, но я усеща. И се опитва да се докосне до нея. И тъй като го няма знанието, хората са принудени да се задоволят с това, което имат — вярата. И тази вяра е много стара — може би води началото си от праисторическата епоха. Трябва да е била доста примитивна, но все пак е някаква вяра, един копнеж за вяра.
— Да, вероятно е така — съгласи се Инок. — Но всъщност аз нямах предвид духовната сила. Има
