Намрази ме, Мери — замоли я той. — Намрази ме като другите!
Мислено ги бе наричал хората сенки, но това бе просто едно име, което бе измислил за свое собствено улеснение, един удобен етикет, който им прикачваше, за да може все някак да ги назовава, когато си мислеше за тях.
Но етикетът не беше точен — те не бяха нито сенки, нито духове. На вид бяха съвсем реални, от плът и кръв. Едва като се опиташ да ги докоснеш, ставаше ясно, че не са от плът и кръв — защото там, където бяха те, нямаше нищо.
Плод на въображението, казваше си той в началото, но сега не беше сигурен. Първоначално те идваха само когато ги повикаше, използвайки знанията и уменията, които бе усвоил при изучаването на работата, извършена от чародейците на Алфард XXII. Но през последните години вече не ги викаше. Просто нямаше нужда — предусещаха желанието му и се появяваха, преди да ги е повикал. Чувстваха кога има нужда от тях, преди той самият да го е почувствал. И бяха тук, очакваха го, за да прекарат един час или една вечер с него.
Разбира се, в известен смисъл бяха плод на въображението му, защото сам ги бе създал, може би без да осъзнава тогава, без да разбира защо ги създава точно такива, но през последните години вече знаеше, макар че се бе опитал да не узнае и щеше да е много по-щастлив, ако не знаеше. Досега бе спотайвал това, което знаеше, избутвал го бе далеч назад и дълбоко в съзнанието си. Но сега, когато всичко бе свършило, когато вече нямаше значение, най-сетне можеше да бъде откровен пред себе си.
Дейвид Рансъм беше самият той — такъв, какъвто бе желал да бъде, какъвто бе мечтал да бъде, но, разбира се, не беше. Дейвид беше безстрашен офицер от армията на Севера, с не толкова висок чин, че да бъде надут и скован, но доста над обикновения войник. Беше строен и елегантен, и непременно луда глава, любимец на всички жени, уважаван от всички мъже. Беше роден водач, но същевременно и голям добряк, който се чувстваше еднакво добре и на бойното поле, и на официален прием.
А Мери? Странно, помисли си той, че винаги я бе наричал само Мери. Тя нямаше презиме. Тя беше просто Мери.
Тя беше най-малко две жени, ако не и повече. Тя беше Сали Браун, която живееше малко по-надолу — а колко отдавна, каза си той, не се бе сещал за нея. Беше толкова странно, че не се бе сещал за нея, че сега просто се изуми при спомена за някогашната си съседка на име Сали Браун. Защото навремето двамата се обичаха, или може би само си мислеха, че се обичат. Защото дори след години, докато все още се сещаше за нея, не бе напълно уверен, въпреки романтичната мъгла, забулила миналото, че това наистина е любов, а не просто сантименталното умиление на войника, който тръгва на война. Това бе една недоизказана любов, плаха и невинна, каквато може да бъде любовта между фермерската дъщеря и сина на съседа фермер. Бяха се разбрали да се оженят, когато се върне от войната, но няколко дена след битката при Гетисбърг получи писмото, написано преди повече от три седмици, с което му съобщаваха, че Сали Браун е починала от дифтерит. Сега си спомни, че скърби за нея, но не помнеше колко дълбоко, макар че сигурно е било дълбоко, защото по онова време беше прието да се скърби дълго и дълбоко.
Така че Мери беше отчасти Сали Браун, но не изцяло Сали. Тя беше и онази висока, величествена дъщеря на Юга, жената, която бе видял само за миг-два, докато маршируваше по прашния път под горещото слънце на Вирджиния. Минаваха край една от онези огромни плантаторски къщи, разположени навътре от пътя, и тя стоеше на портика, до една от високите бели колони, и наблюдаваше как неприятелят дефилира край нея. Имаше черна коса и лице по-бяло от колоната, а стойката й беше тъй изправена и горда, тъй предизвикателна и надменна, че я бе запомнил и носил в мислите и мечтите си — макар да не знаеше името й — през всички прашни, пропити с кръв и пот дни на войната. И докато мислеше и мечтаеше за нея, се питаше дали в мислите и мечти те си не изневерява на Сали. Седнал край лагерния огън, когато разговорите стихнеха, или завит в одеялото, вперил поглед в звездите, той си бе представял как, когато свърши войната, ще се върне при онази къща във Вирджиния и ще я намери. Може и да не живееше вече там, но той щеше да преброди целия Юг и щеше да я открие. Но не се върна; всъщност той изобщо не бе възнамерявал да я търси. Тя бе една мечта, родена край лагерния огън.
Така че Мери беше и двете заедно — и Сали Браун, и непознатата красавица от Вирджиния, застанала до колоната, за да наблюдава марша на войските. Мери беше тяхната сянка, а може би и на много други, все още неосъзнати от него жени — обобщен образ на всичко, което бе познавал, виждал или обожавал у жените. Тя беше един идеал, едно съвършенство. Тя беше неговата съвършена жена, сътворена от неговия ум. А сега, подобно на Сали Браун, потънала в небитието; подобно на онази красавица от Вирджиния, изчезнала в мъглата на времето; подобно на всички онези, които може би са допринеси за нейното оформяне, сега и тя го бе напуснала.
А той наистина я обичаше, защото тя съчетаваше в себе си всички негови любови — едно, тъй да се каже, напречно сечение на всички жени, които някога бе обичал (ако изобщо бе обичал някоя), или на онези, които бе мислил, че обича, макар и абстрактно.
Но че и тя може да го обича, беше нещо, което изобщо не му бе минавало през ума. И докато все още не знаеше, че и тя го обича, бе напълно възможно да таи любовта си дълбоко закътана в сърцето, осъзнавайки, че това е една безнадеждна и невъзможна любов, но единствено достъпната.
Отново се запита къде ли е сега, къде ли е намерила убежище — в небитието, което се бе опитал да си представи, или в някое друго измерение на несъществуванието, очакваща, незнаеща кога отново ще бъде повикана при него.
Вдигна ръце, оброни глава в тях и остана така, обзет от мъка и разкаяние, заровил лице в дланите си.
Тя никога нямаше да се върне. Молеше се да не се връща. И за двамата щеше да е по-добре, ако тя никога не се върнеше.
Ако можеше да бъде сигурен, помисли си той, къде се намира тя сега! Ако имаше как да се увери, че се намира в състояние, подобно на смъртта, и мислите й вече не я терзаят! Защото самата идея, че съзнанието й е будно, му се струваше непоносима.
До слуха му достигна звуковият сигнал, известяващ пристигането на съобщение, и той вдигна глава. Но не стана от дивана.
Ръката му сковано се протегна към малката масичка, върху която бяха струпани някои от по- живописните багатели и джунджурии, подарени му от разни пътници.
Взе един куб, изработен от нещо, което можеше да бъде някакъв странен вид стъкло или прозрачен камък — така и не успя да разбере кое от двете, а можеше да бъде и от нещо друго, — и го обгърна с длани. Взирайки се в него, успя да забележи една миниатюрна, но доста детайлна и стереоскопична картина на някакъв приказен свят. Едно гротескно-красиво място, разположено на нещо като горска поляна, заобиколена от дървета, прилични на цъфнали отровни гъби, а отгоре се сипеше нещо, сякаш част от самия въздух, и много приличаше на сняг от скъпоценни камъни, искрящи и проблясващи във виолетовата светлина на огромно синьо слънце. Някакви същества танцуваха на полянката, но приличаха повече на цветя, отколкото на животни, а движенията им бяха толкова грациозни и изпълнени с поезия, че кръвта заиграваше при тази гледка. После приказната страна изчезна и на нейно място се появи друга — една дива и мрачна страна, където зловещи, голи, урвести скали се издигаха високо на фона на червено и смръщено небе, а нагоре и надолу по скалите прехвърчаха огромни същества, които приличаха на крилати парцали за миене на чинии, докато други бяха накацали в отвратителни пози по рошавите израстъци, които вероятно бяха уродливи дървета, поникнали направо от отвесната стена на скалата. А долу, в бездната, за чиято дълбочина можеше само да се гадае, самотно бучеше буйна река.
Остави куба на масата. Интересно, каза си той, какво беше това, което се виждаше вътре в него. Все едно че прелистваше страниците на книга — всяка страница представляваше картината на един нов свят, но нищо не подсказваше къде се намира този свят. В началото, когато му го подариха, бе направо очарован и с часове наблюдаваше как се сменят картините, докато го държи в ръцете си. Нямаше никаква прилика между отделните картини, а те сякаш нямаха край. Имаше чувството, че това всъщност не бяха картини, а самата действителност се простираше пред погледа му и той всеки момент можеше да се отлепи от мястото, където бе кацнал, и да полети право надолу към тази действителност.
Но накрая му омръзна, защото беше безсмислено да седи и да зяпа тази безкрайна поредица от картини, които нищо не му говореха. Безсмислено за него, разбира се, каза си той, но не и за онзи пътник от Ениф V, който му бе подарил куба. Напълно бе възможно, помисли си Инок, това да е някакъв изключително ценен
