предмет, притежаваш огромна стойност.
Това се отнасяше за повечето от нещата, които му подаряваха. Знаеше, че дори и тези, които му доставяха удоволствие, не винаги използваше правилно или най-малкото не за това, за което бяха предназначени.
Но имаше и такива — не много на брой, — чиято стойност той разбираше и оценяваше, макар че в повечето случаи изобщо не му вършеха работа. Например миниатюрният часовник, който показваше местното време във всички сектори на галактиката — един интересен, а при дадени обстоятелства изключително необходим уред, който обаче му беше почти ненужен. Или например смесителят на миризми — по-подходящо наименование не можа да измисли, — с чиято помощ човек можеше да сътвори какъвто аромат пожелае. Достатъчно бе да се набере нужната комбинация и стаята ухаеше на този аромат, докато не го изключеше. Спомни си как си игра с него един мразовит зимен ден и след дълга експерименти успя да постигне аромата на ябълков цвят, и цял ден живя сред пролетни ухания, докато навън бушуваше виелица.
Пресегна се и взе едно друго нещо — една много красива вещ, която винаги го бе интригувала, но която така и не разбра за какво служи — ако изобщо служеше за нещо. Защото, каза си той, можеше да бъде просто произведение на изкуството, изящен предмет, предназначен само да радва окото. Но от него лъхаше нещо (ако това бе точната дума), което го караше да мисли, че е възможно да има някакво по-специално предназначение.
Представляваше пирамида от сфери, чиито размери последователно се смаляваха към върха. Съвършено творение, високо около трийсет и пет сантиметра; всяка сфера имаше различен цвят — и то не просто нанесен отгоре, а толкова наситен и чист, че човек инстинктивно усещаше, че цветовете са естествени и присъщи на всяка сфера, че всяка една сфера, от центъра до повърхността, имаше свой характерен цвят.
По нищо не личеше да е използвано нещо като лепило при подреждането на сферите по местата им. Сякаш някой чисто и просто бе нахвърлял сферите една върху друга и те си бяха останали по местата.
Докато я държеше в ръцете си, той се опита да си спомни кой му я бе подарил, но не можа да се сети.
Апаратът за съобщения продължаваше да пищи — работата го зовеше. Не можеше да си седи цял следобед, каза си, и да си пилее времето. Постави пирамидата обратно на масата, стана и се отправи към другия край на стаята.
Съобщението гласеше:
№406302 ДО СТАНЦИЯ 18327. ПЪТНИК ОТ ВЕГА XXI ПРИСТИГА В 16532.82. ЧАСЪТ НА ЗАМИНАВАНЕ — НЕОПРЕДЕЛЕН. БЕЗ БАГАЖ. ОБИКНОВЕНА КАСА, ЗЕМНИ УСЛОВИЯ. ПОТВЪРДЕТЕ.
Сърцето на Инок се изпълни с радост, когато видя съобщението. Щеше да е хубаво да бъде отново с някой Сияен. Последният бе минал през станцията преди повече от месец.
Припомни си деня, в който за пръв път видя Сияен — когато онези петимата пристигнаха. Трябва да е било, помисли си той, през 1914 или може би 1915. Помнеше, че Първата световна война, която всички по него време наричаха Голямата война, бе вече в разгара си.
Сияйният щеше да пристигне горе-долу по същото време с Юлисис и тримата щяха да прекарат една приятна вечер. Не се случваше много често двама добри приятели да го посетят едновременно.
Остана малко изненадан при мисълта, че възприема един Сияен като приятел, защото най-вероятно никога досега не бе виждал това същество. Но това едва ли имаше значение, тъй като всеки Сияен, който и да е Сияен, щеше да се окаже приятел.
Нагласи касата под материализатора и много внимателно провери дали всичко е наред, после се върна при апарата за съобщения и изпрати потвърждението.
И през пялото време се мъчеше да си спомни дали беше 1914 или малко по-късно.
Отиде до шкафа с картотеката, дръпна едно чекмедже и намери Вега XXI — първата отбелязана дата беше 12.07.1915. Откри дневника на рафта; измъкна го и го отнесе на писалището. Прелисти го набързо, докато стигна до тази дата.
14.
12.07.1915 — Днес следобед (15:20 ч.) пристигнаха пет същества от Вега XXI, първите представители на тази раса, минали през станцията. Те са двуноги, хуманоиди и човек остава с впечатлението, че не са от плът и кръв — че плътта е прекалено груба за същества като тях, — но, разбира се, те са от плът и кръв като всички хора. Те греят, но не с някаква видима светлина, от тях се излъчва едно сияние, което ги съпътства навсякъде.
Доколкото разбрах, петимата заедно представляваха интегрирана полова единица, макар да не ми стана съвсем ясно какво точно означава това, защото е нещо много сложно. Те бяха щастливи и дружелюбни: от тях се излъчваше чувство на непринудена радост, но не предизвикана от нещо конкретно, а бликаща от цялата вселена, сякаш току-що са се смяли на някаква космическа и същевременно много лична, позната само на тях шега. Бяха в отпуск и отиваха на някакъв фестивал (макар че това не беше най-точната дума) на друга планета, където най-различни форми на живот се събираха за едноседмичен карнавал. Така и не можах да разбера как и защо са били поканени, но сигурно за тях бе голяма чест да присъстват на този фестивал, а доколкото можех да съдя, те не мислеха така, полагало им се по право. Чувстваха се много щастливи и безгрижни, безкрайно самоуверени и изпълнени с достойнство, но сега, като си помисля, ми се струва, че те винаги са такива. Дори малко ми се зловиди, че и аз не мога да бъда тъй безгрижен и весел като тях, и само като си представих колко прекрасен им се струва животът и изобщо пялата вселена, малко им завидях, че толкова лесно и без никакви усилия могат да бъдат тъй щастливи.
Според инструкциите бях им приготвил хамаци, за да могат да си починат, но те не ги използваха. Със себе си носеха кошници, пълни с ядене и пиене — разположиха се на масата ми и започнаха да разговарят и да се веселят. Поканиха ме да седна при тях и ми избраха две ястия и една бутилка, които ме увериха, че мога да ям и да пия без страх, докато останалите провизии можели да имат съмнителен ефект върху моя тип обмяна на веществата. Храната беше изключително вкусна и съвсем непозната за мене — едното блюдо имаше дъх на най-отбрани и фини сирена, а другото притежаваше неповторима сладост. Питието напомняше първокласен коняк, кехлибарено на цвят и не по-силно от вода.
Помолиха ме да им разкажа за себе си и за моята планета, изслушаха ме с внимание и непресторен интерес и много бързо схванаха това, което им описах. Споделиха с мен, че са се отправили към някаква планета, името на която изобщо не бях чувал, и продължиха да разговарят помежду си, но така, че не се чувствах изолиран. От разговора стана ясно, че по време на фестивала на тази планета ще бъде представено особен вид художествено произведение, нито чисто музикално, нито чисто изобразително, а композирано от звук и цвят, и чувство, и образ, а също и от такива компоненти, за които не съществуват думи в земните езици и които не ми станаха съвсем ясни, защото от приказките им; добих само смътна представа за какво става въпрос. Останах с впечатлението, че е нещо като триизмерна симфония — въпреки че това не е най-точният израз, — композирана не от едно-единствено същество, а от цял екип същества. Говореха с голям ентусиазъм за това представление, което, доколкото разбрах, щяло да продължи не просто часове, а няколко дни и щяло да бъде по-скоро едно преживяване, отколкото само гледане и слушане, защото зрителите или публиката не само седели и слушали, а можели, ако желаят, и дори трябвало, ако искат да му се насладят максимално, да вземат активно участие в представлението. Но не ми стана ясно в какво се изразява това участие, а да ги питам, ми се стори неуместно. Разговаряха за хората, които щяха да видят там, за това, кога са се срещали с тях за последен път, и доста надълго и нашироко ги коментираха, макар и съвсем доброжелателно. Останах с впечатлението, че те и много други хора пътуват от планета на планета с цел да се развличат. Но дали пътуваха и с някаква друга цел, освен да се радват на живота, не можах да установя. Но ми се стори, че не е изключено.
Стана дума и за други фестивали, не всички посветени на гореспоменатия вид изкуство, а на други, по- специализирани аспекти на изкуството, за които не успях да добия ясна представа. Изглежда, тези фестивали ги изпълваха с огромна радост и задоволство, но ми се стори, че и други фактори, освен самото изкуство, допринасяха за тяхното щастие. Не взех участие в тази част на разговора, защото, откровено
