толкова много други неща, материални неща, технологии, философии, които биха били от полза на човешкия род. Който и клон от науката да вземем, все ще намерим нещичко за нас, нещо, което не знаем.
Но мислите му бяха заети с онази странна история с духовната сила и още по-странната машина, която е била сътворена преди много време, цяла вечност, и чрез която галактическите народи осъществяваха контакт със силата. Тази машина си имаше име, но в английския език нямаше дума, която да изразява смисъла на това име. „Талисман“ беше най-близката по значение, но и тя беше прекалено неточна. Въпреки че тъкмо тази дума бе използвал Юлисис, когато преди години за пръв път разговаряха за нея.
Съществуваха толкова много неща в галактиката, помисли си той, толкова много понятия, които не можеха да бъдат изразени адекватно на нито един от езиците на Земята. Талисманът беше нещо повече от талисман и машината, наречена с това име, беше нещо повече от една обикновена машина. Освен разни принципи на механиката, в нея бяха въплътени и психически свойства — вероятно някакъв вид психическа енергия, непозната на Земята. Навремето бе прочел някои материали за духовната сила на Талисмана и си спомни как тогава, още докато четеше, осъзна колко малко знае, колко малко човешкият род знае, за да разбере тези неща.
Талисманът можеше да бъде обслужван само от определена категория същества, обладаващи определен тип умствена нагласа плюс нещо друго освен това (може би, помисли си той, с определен вид душевност). Думата, която бе използвал при своя превод на понятието, обозначаващо тази категория хора, бе „екстрасенси“, но и в този случай не можеше да бъде сигурен дали думата е точна или не. Талисманът се поверяваше на най-способния или най-ефективния, или най-предания (трудно беше да се каже точно кое) от галактическите екстрасенси и той го пренасяше от звезда на звезда, като по този начин се намираше във вечно движение. И на всяка планета хората идваха, за да установят самостоятелен и личен контакт с духовната сила, чрез посредничеството и съдействието на Талисмана и неговия пазител.
Усети, че се разтреперва при тази мисъл — представи си блаженството, което би изпитал при досега с духовността, с която бе пропита галактиката и несъмнено цялата вселена. И щеше да дойде вярата, помисли си той, вярата, че животът заема специално място във великото тайнство на съществованието, че човек, независимо колко е малък, слаб или нищожен, все пак има някаква стойност във времето и пространството на безкрайния всемир.
— Какво има, Инок? — попита Мери.
— Нищо — отвърна той. — Извинявай, замислих се нещо. Няма да се отвличам повече.
— Ставаше дума — каза Дейвид — за всички онези неща, които може да ни даде галактиката. Например онзи особен вид математика. Веднъж ни говореше за нея и каза, че е нещо…
— Имаш предвид математиката на Арктур — уточни Инок. — Едва ли мога да добавя нещо повече към това, което ви говорих. Твърде е сложна. Основава се на поведенческия символизъм.
Съществуваха известни съмнения, каза си той, дали изобщо може да бъде наречена математика, макар че, в края на краищата, сигурно беше тъкмо това. Беше нещо, което учените на Земята определено можеха да използват, за да станат социалните науки логични и ефикасни, така както обикновената математика се използваше при създаването на различните машини.
— Ами биологията, развита от онези същества на Андромеда — обади се Мери. — Същите, които колонизираха всички онези чудати планети.
— Да, зная. Но е нужно Земята да достигне една по-висока степен на интелектуална и емоционална зрялост, преди да си позволи да се възползва от опита на Андромеда. Кой знае, може и да ни е от полза.
Тръпки го побиха, като си помисли какво правят на Андромеда. И това несъмнено доказваше, че си оставаше земен човек и че не му бяха чужди пристрастията и предубежденията, и предразсъдъците, присъщи на човешкото съзнание. Защото това, което правеха на Андромеда, беше продиктувано от здравия разум. Щом не можеш да колонизираш една планета в настоящия си вид, тогава променяш външния си вид. Преобразуваш се в такова същество, което е способно да живее на тази планета, и след това я завладяваш, възползвайки се от чуждия образ, който си възприел. Ако се наложи да бъдеш червей, ставаш червей — или насекомо, или мекотело, или каквото се наложи. И променяш не само тялото си, а и съзнанието си и го правиш такова, каквото е необходимо, за да живееш на онази планета.
— Ами всички онези лекове и медикаменти — продължи Мери. — Много неща от областта на медицината могат да бъдат приложени и на Земята. Сещам се за онзи малък пакет, който ти пратиха от Галактическата централа.
— Пакет с лекарства — каза Инок, — които могат да излекуват почти всяка болест на Земята. Може би от това ме боли най-много. Като знам, че си стоят там, в бюфета, а толкова хора на тази планета се нуждаят от тях.
— Би могъл да изпратиш мостри — обади се Дейвид — до някои медицински институти или фармацевтични концерни.
Инок поклати глава.
— Минавало ми е през ума, разбира се. Но трябва да се съобразявам с изискванията на галактиката. Поел съм ангажименти към Галактическата централа. Те държат никой нищо да не знае за станцията. А какво да кажа на Юлисис и останалите мои чуждоземни приятели? Не мога да проваля плановете им. Не мога да ги предам. Защото, ако трябва да бъда искрен, Галактическата централа и нейната дейност са по- важни от Земята.
— Предаността ти е раздвоена — отбеляза Дейвид с лека насмешка в гласа.
— Точно така е. Едно време, преди много години, бях решил да пиша статии и да ги пращам по разни научни списания. Не медицински, разбира се, защото от медицина нищо не разбирам. Лекарствата са там, на рафта, към тях има и указания как да се прилагат, но за мен това са просто някакви хапчета, прахчета и мазила — нищо повече. Но от някои неща бях почнал да разбирам, бях научил някои неща. Не беше кой знае колко, естествено, но можех да предложа някоя и друга нова идея. Колкото някой да ги подхване и доразвие. Някой, който знае какво да прави с тях.
— Виж какво — каза Дейвид, — нищо нямаше да излезе от тази работа. Нямаш нито техническа, нито научна квалификация, дори диплома нямаш. Не работиш към някой институт или университет. Списанията просто отказват да те публикуват, ако не успееш да им докажеш, че си някой.
— Това ми е ясно, разбира се. Затова и не написах онези статии. Знаех, че няма смисъл. Не бива да се обвиняват списанията. Те трябва да си пазят реномето. Страниците им не са открити за всеки срещнат. Но дори и да бяха приели статиите ми и да бяха преценили, че са достатъчно ценни, за да ги публикуват, щяха да поискат да узнаят кой съм. И това щеше да ги насочи право към станцията.
— Но и да успееше да ги залъжеш някак — отбеляза Дейвид, — пак нямаше да си на чисто. Току-що ни каза, че си поел ангажимент към Галактическата централа.
— Ако в този конкретен случай — каза Инок — бях съумял да ги залъжа, нямаше да имам проблеми с Централата. Ако просто подхвърляш идеи и оставяш някой земен учен да ги разработи. Галактическата централа няма да пострада от това. Основният проблем е, разбира се, да не се разкрие източникът.
— И така да е — продължи Дейвид, — това, което можеше да им кажеш, не е много. В смисъл че нямаше да е достатъчно като отправна точка. В по-голямата си част галактическата наука е направо непонятна.
— Зная — каза Инок. — Да вземем например психогенетичното инженерство на Манкалинен III. Ако Земята знаеше за това, нашите хора сигурно биха съумели да открият ключа към лечението на неврозите и психическите заболявания. Бихме могли да опразним всички лудници и да ги разрушим или използваме за нещо друго. Щяха да станат излишни. Но никой друг освен народа на Манкалинен III не би могъл да ни осветли по този въпрос. Аз зная само, че са известни с психогенетичното си инженерство, и това е всичко. Нямам никаква представа какво значи това. Можем да го научим единствено от тях.
— Всъщност — уточни Мери — става дума за всички онези безименни науки, за чието съществуване хората дори не подозират.
— Като за нашето съществуване може би — каза Дейвид.
— Дейвид! — извика Мери.
— Няма никакъв смисъл — продължи Дейвид гневно — да се преструваме, че сме хора.
— Но вие сте — възпротиви се Инок възбудено. — За мен вие сте хора. Единствените хора, които имам.
