служи?
Прекоси стаята и я докосна по ръката. Тя вдиша глава, за да го погледне, и той видя, че очите й блестят от щастие и вълнение.
Посочи към пирамидата и се опита с жестове да я попита дали знае какво представлява. Но тя не го разбра. Или може би знаеше, но знаеше и това, че ще е невъзможно да се обясни за какво служи. Отново запърха щастливо с ръка, посочвайки масата и натрупаните върху нея чудесии, и сякаш се опита да се засмее — или поне лицето й изразяваше такова желание.
Като малко дете е, каза си Инок, пред кутия, пълна с нови и интересни играчки. Но наистина ли бе така? Дали беше щастлива и развълнувана само защото изведнъж бе открила всички тези красиви и непознати неща върху масата?
Обърна се уморено и се върна при писалището. Вдигна пушката и я закачи на стената.
Тя не трябваше да е тук. Нито едно човешко същество, освен него, нямаше право да влиза в станцията. Довеждайки я тук, той бе нарушил негласното споразумение с извънземните, които го бяха назначили за управител. Макар че от всички човешки същества, които би могъл да доведе тук, Луси бе единственият човек, за когото това неписано ограничение може би не се отнасяше. Защото на никого не можеше да разкаже какво е видяла.
Знаеше, че тя не може да остане тук. Трябваше да я върне вкъщи. Ако не я върнеше, всички щяха да тръгнат да издирват изгубеното момиче — при това красиво и глухонямо.
Мълвата за изчезналата глухоняма щеше да привлече и вестникарите след ден-два. Историята щеше да се раздуха и от вестниците, и от телевизията, и от радиото, и по горите наоколо щяха да плъзнат стотици издирвачи.
Ханк Фишър щеше да разкаже как се е опитал да влезе в къщата и не е успял. Щяха да се появят и други желаещи, които да се опитат да насилят вратата, и тогава вече щеше да стане страшно.
Инок чак се изпоти, като си го представи.
Всички тези години, през които се бе старал да не се набива в очите на хората, да бъде колкото се може по-незабележим, щяха да отидат на вятъра. Тази странна къща, кацнала върху самотния хребет, щеше да се превърне в загадка за света, предизвикателство и обект за изпробване на силите на всички умници по света.
Отиде до аптечката, за да вземе лековития мехлем, изпратен му заедно с другите медикаменти от Галактическата централа.
Намери го и отвори малката кутийка. Беше пълна до половината. От много години го ползваше, но много пестеливо. Всъщност не му се бе налагало да го ползва много често.
Върна се при Луси и спря пред кушетката. Показа й мехлема и със знаци й обясни за какво служи. Тя смъкна роклята от раменете си и той се наведе, за да разгледа раните.
Кървенето беше спряло, но кожата беше зачервена и възпалена. Много внимателно намаза с мехлема белезите от камшика.
Тя излекува пеперудата, помисли си той, но себе си не може да излекува.
Върху масичката пред нея пирамидата от сфери продължаваше да проблясва и просветва, изпълвайки стаята с разноцветни сенки.
Да, сега действаше, но какво ли правеше? Най-сетне действаше, но нищо не се случваше в резултат на това, че действаше.
19.
Юлисис пристигна, когато вечерният здрач се превръщаше в тъмнина.
Инок и Луси току-що бяха свършили да вечерят и все още бяха на масата, когато Инок чу стъпките му.
Върху чуждоземеца падаше сянка и Инок си помисли, че повече отвсякога прилича на жесток клоун. Високата му, жилава фигура сякаш беше обвита с опушена, щавена еленова кожа, съшита от различни на цвят парчета, които грееха с бледа светлина. Острите, груби черти на лицето му, лъскавата плешива глава, плоските заострени уши, прилепнали плътно към черепа, му придаваха зловещ и страшен вид.
Ако човек не познаваше благия му нрав, си каза Инок, само с появяването си можеше тъй да го уплаши, че да забави със седем години развитието му.
— Очаквахме те — каза Инок. — Кафето е готово.
Юлисис пристъпи бавно напред, после се спря.
— С теб има още някой. Човек, доколкото виждам.
— Не представлява опасност — успокои го Инок.
— От друг пол. Женска, нали? Намерил си си другарка?
— Не — отговори Инок. — Не ми с другарка.
— Досега винаги си постъпвал благоразумно — каза Юлисис. — При твоето положение не е много добре да имаш другарка.
— Не се безпокой. Тя страда от една болест. Неспособна е да общува с другите. Не може нито да чува, нито да говори.
— Болест значи.
— Да, страда от нея, откакто се е родила. Нито чува, нито говори. Не може да разкаже какво е видяла тук.
— А езикът на жестовете?
— Не го знае. Отказала да го учи.
— Приятелка ли ти е?
— От няколко години — отвърна Инок. — Дойде тук, за да търси закрила от мен. Баща й я бил с камшик.
— Този баща знае ли, че тя е тук?
— Предполага, но не може да е сигурен.
Юлисис излезе бавно от сянката и застана на светло. Погледът на Луси се спря върху него, но върху лицето й не се изписа ужас. Очите й го гледаха спокойно и доверчиво и дори не трепнаха.
— Добре ме възприе — каза Юлисис. — Не се разкрещя, не търти да бяга.
— Не би могла да крещи — поясни Инок, — дори да иска.
— Сигурно съм отвратителна гледка — продължи Юлисис — за човек, който ме вижда за пръв път.
— Тя не вижда само външността. Тя вижда и вътре в теб.
— Ще я уплаша ли, ако й се поклоня, както правят хората?
— Смятам — отвърна Инок, — че много ще се зарадва.
Юлисис й се поклони с малко пресилена тържественост, поставил ръка върху подобния на щавена кожа корем, пречупвайки се от кръста.
Луси се усмихна и запляска с ръце.
— Знаеш ли — извика Юлисис, видимо доволен, — тя може и да ме хареса!
— Ами сядай тогава — предложи му Инок — и да пием по едно кафе.
— Съвсем забравих кафето. Изхвръкна ми от главата, като видях, че при теб има друго човешко същество.
Юлисис се настани пред третата чаша, която го очакваше.
Инок понечи да стане, но Луси го изпревари и отиде да донесе кафето.
— Тя сякаш разбира? — досети се Юлисис.
Инок поклати глава.
— Ти просто седна пред чашата, която беше празна.
Луси наля кафето, после отиде да седне на канапето.
— Няма ли да остане при нас? — попита Юлисис.
— По-интересни са й онези дрънкулки на масичката. Дори успя да задейства едно от тях.
— Възнамеряваш ли да я оставиш тук?
— Не мога да я оставя тук — отвърна Инок. — Ще тръгнат да я търсят. Трябва да я върна у дома й.
— Не ми харесва тази история — отбеляза Юлисис.
