— И на мен не ми харесва. Нека си го кажем направо — не биваше да я водя тук. Но тогава ми се стори, че това е единственото, което мога да сторя. Нямах никакво време за обмисляне.
— Нищо страшно не е станало — каза Юлисис благо.
— Не може да ни навреди — каза Инок. — Като не може да общува…
— Не в това е проблемът — прекъсна го Юлисис. — Тя просто усложнява положението, което и без това е сложно. Пристигнах тази вечер, Инок, за да ти кажа, че имаме проблеми.
— Проблеми? Но досега не е имало никакви проблеми.
Юлисис вдигна чашата и отпи голяма глътка кафе.
— Хубаво е — каза той. — И вкъщи го правя, и кафето го нося оттука, но няма същия вкус.
— Кажи за проблемите.
— Помниш ли веганеца, който почина тук преди няколко земни години?
Инок кимна.
— Сияйния.
— Той си има име.
Инок се засмя.
— Не ти харесват нашите прякори.
— При нас не е прието — каза Юлисис.
— Имената, които им давам — обясни Инок, — са израз на добрите ми чувства.
— Ти погреба този веганец.
— В семейното гробище — потвърди Инок. — Все едно, че ми е роднина. Прочетох един стих от библията над гроба му.
— Това е много хубаво — каза Юлисис. — Добре си постъпил. Както подобава. Но тялото е изчезнало.
— Изчезнало? Не може да бъде! — извика Инок.
— Няма го в гроба.
— Но ти откъде знаеш? — възрази Инок. — Ти не можеш да знаеш!
— Аз не. Веганците. Веганците знаят.
— Но те са на светлинни години…
После млъкна, разколебан. Защото през онази нощ, когато почина мъдрият старец и той съобщи това на Галактическата централа, оттам му отговориха, че веганците са разбрали това в момента, в който е починал. И че нямат нужда от смъртен акт, защото вече знаят от какво е починал.
Разбира се, това му се стори невъзможно, но в галактиката имаше прекалено много неща, които изглеждаха невъзможни, а след време се оказваха напълно възможни, за да може човек да бъде сигурен в преценките си.
Възможно ли бе, запита се той, всеки един веганец да поддържа нещо като мисловна връзка с останалите веганци? Или може би нещо подобно на централно статистическо управление — едно земно название за нещо почти непонятно — официално поддържаше контакт с всеки жив веганец и знаеше къде се намира, как се чувства и с какво се занимава?
Че нещо подобно е напълно възможно, Инок бе готов да допусне. Особено като се имат предвид изумителните постижения, които се срещаха във всички краища на галактиката. Но да се поддържа подобен контакт с един мъртъв веганец бе съвсем друга работа.
— Тялото е изчезнало — повтори Юлисис. — Казвам ти го с пълната увереност, че това е така. И отговорността пада върху теб.
— Веганците ли смятат така?
— Да, веганците. А също и галактиката.
— Но аз направих каквото можах — възкликна Инок разпалено. — Каквото поискаха, направих! Изпълних всички изисквания на веганските закони. Почетох покойника според обичаите на моята планета. Не е честно отговорността да лежи върху мен вечно! Да не говорим, че не вярвам тялото наистина да е изчезнало. Просто няма кой да го вземе. Никой не знае за него.
— Според човешката логика — каза Юлисис — ти, разбира се, си прав. Но не и според веганскага логика. А в този случай Галактическата централа е склонна да подкрепи веганците.
— Веганците — заяви Инок раздразнено — са мои приятели. Досега не съм срещал нито един, който да не ми е харесвал и с когото да не съм се разбирал. Мисля, че и сега ще мога да се разбера с тях.
— Ако ставаше дума само за веганците — каза Юлисис, — сигурен съм, че щеше да успееш. Нямаше да се безпокоя толкова. Но положението е доста по-сложно. На пръв поглед случката изглежда съвсем незначителна, но са замесени много фактори. Например веганците знаеха от известно време, че тялото е откраднато, и се безпокояха, разбира се. Но поради някои съображения досега пазеха мълчание.
— Не е било нужно. Можеха да дойдат при мен. Не знам какво можех да направя…
— Не заради теб мълчаха. Причината е друга.
Юлисис допи кафето си и си сина още една чаша. Допълни и чашата на Инок и остави настрана кафеварката.
Инок го чакаше да продължи.
— Ти може и да не знаеш — каза Юлисис, — но по времето, когато се създаваше тази станция, имаше значителна съпротива от страна на някои народи в галактиката. Изтъкваха се много причини, както е обичайно в подобни ситуации, но основната причина се свежда главно до едно — до несекващата борба за расово и регионално влияние. Една ситуация, която, предполагам, доста прилича на боричканията и интригите тук, на Земята, за спечелване на икономическо влияние от една или друга групировка, от една или друга нация. В галактиката, разбира се, икономическите съображения твърде рядко са основният фактор. Съществуват много друга фактори, освен икономическия.
Инок кимна с глава.
— Бях усетил нещо подобно. Не напоследък. Но не му обърнах сериозно внимание.
— Става дума най-вече за избор на направление — продължи Юлисис. — Когато Галактическата централа започна експанзията си към този спирален клон, това означаваше, че няма да има нито време, нито сили, необходими за експанзия в други направления. Има една голяма група народи, които от векове мечтаят за експанзия към някой от по-близките звездни купове. Това не е съвсем лишено от логика, разбира се. При техниката, с която разполагаме, е напълно възможно да се направи един по-дълъг скок в пространството до някои от по-близките купове. И още нещо — изглежда, куповете са изключително чисти откъм прах и газове, тъй че веднъж пристигнали там, бихме могли да се разгърнем из целия куп по-бързо, отколкото в някои други части на галактиката. Но в най-добрия случай това е една доста рискована работа, защото нямаме представа какво ще намерим там. Възможно е, след като сме изразходвали толкова време и усилия, да се окаже, че там няма нищо или почти нищо. Може би само недвижими имоти, а точно това в галактиката си имаме предостатъчно. Но куповете изглеждат изключително привлекателни за тези, които имат съответната нагласа.
Инок кимна.
— Разбирам ги. Това би бил първият опит да се напуснат пределите на самата галактика. Първата малка крачка по пътя, който би могъл да ни отведе към други галактики.
Юлисис се взря в него.
— Значи и ти — каза той. — Трябваше да се досетя.
— И аз мисля като тях — заяви Инок самодоволно.
— Така или иначе, съществуваше тази фракция — нека я наречем фракция „Път към звездните купове“ — и когато започнахме придвижването си насам, подеха упорита борба срещу нас. Ти разбираш — убеден съм в тона, — че ние едва-що сме започнали експанзията си в тази посока. Изградили сме едва десетина-дванайсет станции, а се нуждаем от сто. Ще минат векове, докато завъртим цялата мрежа.
— Значи тази фракция продължава да се противопоставя — каза Инок. — Все още не е късно да се спре осъществяването на проекта в този спирален клон.
— Така е. И точно това ме безпокои. Защото онези са решили да използват този инцидент с изчезналото тяло като емоционално зареден аргумент срещу по-нататъшното разрастване на мрежата. Към тях се присъединяват и други групировки, ръководени от някои по-специални интереси. И според тези групировки с по-специални интереси шансът да се сдобият с това, което искат, е по-голям, ако съумеят да провалят този
