— Искаш да кажеш, че са в състояние да спасят станцията?
Юлисис поклати глава.
— Съмнявам се, че някой е способен да го стори. Но ако ни подкрепят, на всички ни в Галактическата централа ще стане по-леко.
Кафеварката бе започнала да пищи и Инок отиде да я вземе. Юлисис бе избутал на една страна някои от дрънкулките върху ниската масичка, за да направи място за двете чаши. Инок ги напълни и постави кафеварката на пода.
Юлисис вдигна чашата си, подържа я малко в ръцете си и после я остави обратно на масата.
— Положението ни никак не е добро — каза той. — Няма го доброто старо време. В Галактическата централа сме доста обезпокоени от всички тези караници и боричкания между отделните раси, от всички тези нападки и контранападки.
Погледна Инок в очите.
— А ти си мислеше, че си живеем приятно и безметежно.
— Не — отвърна Инок, — не е точно така. Знаех, че съществуват противоположни гледища, знаех и за някои проблеми, но откровено казано, мислех си, че това става на едно доста високо равнище — добронамерено, джентълменски.
— Така беше едно време. И преди е имало противоречия, но са били на принципна, етична основа, а не заради някакви специални интереси. Ти знаеш за духовната сила, разбира се — всемирната духовна сила.
Инок кимна.
— Чел съм някои материали. Не ми стана съвсем ясно, но съм готов да я приема. Знам, че има начин да се осъществи контакт с нея.
— Чрез Талисмана — каза Юлисис.
— Точно така. Талисмана. Нещо като машина.
— И така може да се нарече — съгласи се Юлисис. — Въпреки че думата „машина“ не е най-удачната. Той е нещо повече от едно обикновено творение на механиката. Той е нещо уникално — втори като него не е изработван. Създаден е от една мистична личност преди десет хиляди земни години. Ще ми се да можех да ти кажа какво представлява и как е конструирана, но се страхувам, че никой не знае това. Правени са опити да се изработи втори Талисман, но досега никой не е успял. Онзи, който го е изработил, не е оставил никакви чертежи, никакво описание, никакви технически данни, нито един ред. Никой нищо не знае за него.
— Предполагам — каза Инок, — че нямате причини да не искате втори Талисман. Не е някакво свещено табу, искам да кажа. Няма да е светотатство, ако направите още един.
— Ни най-малко — увери го Юлисис. — Всъщност имаме страшна нужда от още един. Защото сега нямаме Талисман. Изчезна.
Инок подскочи от изненада.
— Изчезна? — попита той.
— Изгуби се — каза Юлисис. — Няма го. Може да са го откраднали. Никой не знае.
— Но аз…
Юлисис се усмихна мрачно.
— Нищо не си чувал. Зная. Не е нещо, за което разговаряме често. Не смеем. Не бива да се разчува. Поне известно време.
— Но как може да се скрие подобно нещо?
— Не е толкова трудно. Нали знаеш как действаше — пазителят му го разнасяше от планета на планета, събираха се огромни тълпи. Талисманът се излагаше на показ и чрез него се установяваше контакт с духовната сила. Нямаше установено разписание за движението му — пазителят просто кръстосваше галактиката. Сто и повече земни години можеха да минат между две посещения на някоя конкретна планета. Хората не са знаели кога да очакват поредното посещение. Просто знаят, че ще има такова, макар и неизвестно кога — че някой ден пазителят ще се появи с Талисмана.
— И по този начин с години можете да го запазите в тайна.
— Да — каза Юлисис, — не е никакъв проблем.
— Ръководителите ви знаят, разбира се. Административните органи.
Юлисис поклати глава.
— Малцина са известени. Малцината, на които имаме доверие. В Галактическата централа знаем, разбира се, но ние умеем да си държим езика зад зъбите.
— Тогава защо…
— Защо го казвам на теб. Зная, че не биваше. И аз не зная защо се разприказвах. Всъщност зная. Как ти се харесва, приятелю, ролята на милосърден изповедник?
— Ти си разтревожен — каза Инок. — Не съм предполагал, че ще те видя разтревожен.
— Положението е много странно — додаде Юлисис. — Талисмана го няма вече от няколко години. И никой не знае за това — освен Галактическата централа и… как би ги нарекъл… посветените може би — братството на свръхчувствителни същества, които имат грижата за духовното ни устройство. И въпреки че никой нищо не знае, галактиката започва да се разпада, да се пука по шевовете. Сякаш Талисманът представлява сила, която, без да го съзнаваме, е сплотявала народите на галактиката, успявала е да ни въздейства дори когато с била невидима.
— Но дори и при това положение той трябва да се намира някъде — изтъкна Инок, — Би трябвало да продължава да ни въздейства. Не може да е бил унищожен.
— Забравяш — напомни му Юлисис, — че без избрания пазител, без екстрасенса, който го обслужва, той не може да действа. Защото машината сама по себе си нищо не прави. Тя служи за посредник между екстрасенса и духовната сила. Тя е просто един придатък на екстрасенса. Усилва способностите на екстрасенса и е нещо като свързващо звено. Дава възможност на екстрасенса да изпълнява задълженията си.
— Смяташ ли, че изчезването на Талисмана има нещо общо с положението тук?
— На земната станция? Е, не директно, но е нещо типично. Това, което става по отношение на станцията, е симптоматично. Има връзка с дребните караници и глупавите вражди, които избухват в много части на галактиката. В доброто старо време борбата щеше да се води… как го нарече… джентълменски, на принципна и етична основа.
Известно време седяха, без да говорят, заслушани в шума на вятъра, който виеше сред дървените фигури под стряхата.
— Ти не се безпокой — обади се Юлисис. — Това не е твоя грижа. Не биваше да ти казвам. Проявих неблагоразумие.
— Искаш да кажеш, че не бива да го разправям на друга. Можеш да бъдеш сигурен, че няма.
— Знам, че няма — каза Юлисис. — Не съм и помислял, че ще го направиш.
— Наистина ли смяташ, че отношенията в галактиката се влошават?
— Едно време — отърча Юлисис — народите бяха единни. Имало е разногласия, естествено, но тези разногласия бяха уреждани, понякога формално и не съвсем задоволително, като и двете страни се стараеха да поддържат престореното съгласие, и, общо взето, успяваха. Защото го желаеха. Имахме обща цел — създаването на едно велико братство на всички разумни същества. Защото осъзнавахме, че като цяло всички народи, взети заедно, разполагахме с огромен потенциал от знания и технически умения и че работейки заедно, обединявайки нашите знания и способности, бихме могли да постигнем нещо, което би било много по-голямо и значимо от това, което всяка една нация поотделно е в състояние да сътвори. Имало е проблеми, разбира се, а, както казах, и противоречия, но вървяхме напред. Хвърлихме под миндера дребнавите вражди и малките различия и се захванахме с големите проблеми. Вярвахме, че ако решим големите проблеми, малките ще ни изглеждат толкова незначителни, че просто ще изчезнат. Но сега става точно обратното. Наблюдава се тенденцията да се вадят дребните неща изпод миндера и да се раздухват до такива размери, че наистина важните неща остават на заден план.
— Почти като на Земята — каза Инок.
— Да, в много отношения — съгласи се Юлисис. — Макар че в основата си обстоятелствата са твърде различни.
