— Нали четеш вестниците, които събирам за теб?
Юлисис кимна.
— Положението не изглежда много розово.
— Отиваме към война — призна Инок без заобикалки.
Юлисис се размърда неспокойно.
— При вас няма войни — каза Инок.
— В галактиката, искаш да кажеш. Не, така, както стоят нещата сега, войни не може да има.
— Прекалено сте цивилизовани.
— Престани да се самоизмъчваш — укори го Юлисис. — Един-два пъти сме били на ръба, но не в последно време. В галактическото братство има много народи, които в началните години на своето развитие са водили войни.
— В такъв случай и за нас има надежда. Като израснем, може и да забравим войната.
— След време — може би.
— Не е ли сигурно?
— Не, не бих казал.
— Работя върху една диаграма — каза Инок. — На базата на статистическата система на Мизар. Диаграмата показва, че скоро ще има война.
— Това се вижда — съгласи се Юлисис — и без диаграми.
— Има и нещо друго. Целта ми беше не просто да разбера дали ще има война. Надявах се диаграмата да покаже как може да се запази мирът. Не може да няма начин. Сигурно има някаква формула. Ако знаехме тази формула или поне ако знаехме къде да я потърсим, кого да попитаме…
— Има един начин — каза Юлисис — да се избегне войната.
— Искаш да кажеш, че…
— Това е драстична мярка. Прилага се само в краен случай.
— А ние не сме ли краен случай?
— Струва ми се, че може би сте. Войната, такава, каквато ще се води на Земята, би могла да сложи край на хиляди години прогрес, да унищожи цялата култура. Ще остане само някакво жалко подобие на цивилизация. Би могла — напълно е възможно — почти изцяло да ликвидира живота на планетата.
— Това ваше средство — досега използвано ли е!
— Няколко пъти.
— И е давало резултат?
— О, разбира се. Дори не бихме го обсъждали, ако не даваше резултат.
— И може да се приложи на Земята?
— Би могъл да се обърнеш с молба към нас.
— Аз?
— Като представител на Земята. Би могъл да се явиш пред Галактическата централа и да ни помолиш да го приложим. Като представител на твоята раса, можеш да изложиш аргументите си и ще бъдеш изслушан. Ако прецени, че доводите ти са основателни, Централата може да назначи екип, който да разследва случая и въз основа на данните, съдържащи се в техния доклад, ще се вземе и съответното решение.
— Казваш, че аз трябва да подам молбата. А не може ли всеки жител на Земята?
— Всеки, който има достъп. А за да имаш достъп, трябва да знаеш за съществуването на Галактическата централа и ти си единственият човек на Земята, който знае. Освен това ти си един от служителите на Галактическата централа. Имаш дълъг стаж като управител. Ползваш се с добро име. Теб бихме те изслушали.
— Един-единствен човек! Един-единствен човек не може да говори от името на цялата раса.
— Ти си единственият, който има това право.
— Да можех поне да се консултирам с други представители на моята раса.
— Не можеш. Но дори да можеше, кой щеше да ти повярва?
— И това е вярно — каза Инок.
Разбира се, че беше вярно. На него вече не му изглеждаше никак странна идеята за едно галактическо братство, за една транспортна мрежа, която се простираше сред звездите. Някои неща го учудваха понякога, по усещането за странност до голяма степен бе изчезнало. Макар че, спомни си той, му бяха нужни години — дори и при всички тези веществени доказателства тук, пред очите му, — докато съзнанието му напълно го възприеме. Но ако го кажеше на който и да е друг човек на Земята, щяха да го вземат за луд.
— И какво е това средство? — попита той, почти уплашен от въпроса си, готов да приеме и най-лошото, каквото и да е то.
— Глупостта — отвърна Юлисис.
Инок зяпна от изненада.
— Глупостта? Не те разбирам. И сега сме достатъчно глупави в много отношения.
— Ти имаш предвид интелектуалната глупост, каквато не само на Земята, но из цялата галактика има предостатъчно. Аз ти говоря за нещо като умствена ограниченост. Неспособността да се развиват науката и технологиите, които правят възможна онзи вид война, която би се водила на Земята. Неспособността да се управляват машините, необходими за воденето на този вид война. Връщането назад в умственото развитие, тъй че постиженията на научно-техническия прогрес да станат непонятни на хората. Тези, които имат знания, ще ги забравят. Онези, които нямат, няма да могат да ги придобият. Назад към простотата на колелото и лоста. Това ще направи невъзможна войната в сегашния й вид.
Инок седеше вцепенен и неподвижен, неспособен да проговори, обзет от сковаващ ужас, а през главата му преминаваха една след друга безброй несвързани мисли.
— Казах ти, че това е крайно средство — продължи Юлисис. — Няма как да не е. Предотвратяването на една война коства много усилия. Цената е висока.
— Не, не мога — каза Инок. — Никой не би могъл.
— Може и да не можеш. Но си помисли за следното: ако има война…
— Зная. Ако има война, може да стане и по-лошо. Но това няма да сложи край на войните. Не такова нещо имах предвид. Хората пак ще се бият, пак ще убиват.
— С тояги — каза Юлисис. — Може би с лъкове и стрели. С пушки, докато все още имат пушки и не са им се изчерпали боеприпасите. После няма да знаят как се прави барут или как се добива металът, от който са изработени куршумите, дори няма да знаят как да си направят куршуми. Може и да продължат да се бият, но до всеизтребление няма да се стигне. Няма да загиват цели градове, поразени от атомни бойни глави, защото никой няма да може да изстрелва ракети или да монтира бойни глави — вероятно дори няма да знаят какво е ракета или бойна глава. Съвременните съобщителни средства ще изчезнат. Всички видове транспортни средства, с изключение на най-простите, също ще изчезнат. Войната, освен в ограничен, локален мащаб, ще стане невъзможна.
— Но това би било ужасно — каза Инок.
— Войната също — повтори Юлисис. — Изборът е твой.
— Но колко? — попита Инок. — Колко ще продължи това? Нали глупостта няма да продължи вечно?
— Няколко поколения — отговори Юлисис. — Дотогава действието на — как да го нарека? — лечението/?/ постепенно ще започне да отслабва. Хората полека-лека ще се освободят от слабоумието си и отново ще започнат да се развиват интелектуално. На практика ще им бъде даден втори шанс.
— Биха могли — каза Инок — няколко поколения по-късно да стигнат точно там, където сме днес.
— Не е изключено. Но е малко вероятно. Почти невъзможно е да се повтори културното развитие на една раса. Имате шанса да станете една по-висша цивилизация, с един по-миролюбив народ.
— Прекалено трудно е за един човек…
— И нещо обнадеждаващо — продължи Юлисис, — което би могъл да имаш предвид. Това средство се предлага само на онези раси, които смятаме, че заслужават да бъдат спасени.
— Трябва да ми дадеш време — каза Инок.
Но знаеше, че не разполага с никакво време.
