Но искаше ли да напусне Галактическата централа? Можеше ли да се откаже от галактиката? Можеше ли да отхвърли предложението да стане управител на друга станция на някоя друга планета? В решителния час щеше ли да е способен да прекъсне завинаги връзките си с всички онези далечни народи и с криещите толкова тайни звезди?
А вече бе предприел стъпки тъкмо към такъв изход.
Тук, през последните няколко минути, без много да се замисля, сякаш вече бе взел окончателно решение, бе подготвил план за оставането си на Земята.
Стоеше умълчан и замислен, озадачен от стъпките, които бе предприел.
— Тук винаги ще има някой — обади се Луис. — Тук, при този извор. Ако не съм аз, ще е някой, който може да се свърже с мен.
Инок кимна разсеяно.
— Някой ще ви пресреща всяка сутрин по време на вашата разходка — добави Луис. — А и вие можете по всяко време да ни потърсите на това място.
Сякаш правим заговор, помисли си Инок. Също като хлапета, които си играят на стражари и апаши.
— Трябва да тръгвам. Време е да си взема пощата, Уинс ще се чуди какво е станало с мен.
Закрачи нагоре по хълма.
— Довиждане — извика Луис.
— Да, довиждане — отвърна му Инок.
С учудване усети, че вътре в него се разлива някаква приятна топлина. Сякаш нещо, което до този момент не е било наред, изведнъж се е оправило. Сякаш е намерил нещо, което е смятал за загубено.
26.
Инок пресрещна раздавача някъде по средата на пътя, който водеше до станцията. Старата таратайка се движеше бързо, подскачайки по обраслите с трева коловози, минавайки със свистене през надвисналите клони на храстите, които растяха край пътя.
Уинс натисна рязко спирачките, когато забеляза Инок, но не слезе от колата.
— Минал си напряко — каза Инок, като се приближи до него. — Или може би си променил маршрута?
— Нямаше те при пощенската кутия — каза Уинс, — а трябваше непременно да те видя.
— Някакво важно писмо ли?
— Не, не е писмо. Заради Ханк Фишър. Слязъл е в Милвил, черпи всички наред в кръчмата на Еди и плещи каквото му падне.
— Не се случва често Ханк да черпи.
— На всички разправя, че си се опитал да отвлечеш Луси.
— Не съм я отвличал — каза Инок. — Ханк се опитал да я нашиба с камшика и аз я прибрах, докато му мине яда.
— Не биваше да правиш това, Инок.
— Може и да си прав. Но Ханк искаше да я пребие от бой. Дори беше успял да я удари един-два пъти.
— Ханк е решил да ти създаде неприятности.
— Знам, закани ми се.
— Казва, че си я отвлякъл, после си се уплашил и си я върнал у тях. Казва, че си я скрил в къщата си и когато се опитал да разбие вратата, за да си я прибере, ударил на камък. Казва, че имаш много странна къща. Казва, че счупил една брадва, когато я стоварил върху прозореца.
— Нищо странно няма в къщата — отвърна Инок. — Ханк просто си измисля.
— Все още няма страшно — успокои го раздавачът. — Посред бял ден никой разумен човек не би се подвел по приказките му. Но като падне нощта и се изпонапият, няма да са толкова разумни и някои от тях могат да тръгнат насам.
— Сигурно им разправя, че дяволът се е вселил в мен.
— Само това да беше — каза Уинс. — Послушах го малко, преди да потегля.
Бръкна в пощенската чанта, извади пакета с вестници и ги подаде на Инок.
— Трябва да ти кажа нещо, Инок. Нещо, което може би не съзнаваш. Няма да е трудно да се насъскат много хора срещу теб — като се има предвид начинът ти на живот и всичко останало. Ти си особен. Не, не искам да кажа, че нещо не ти е в ред — аз те познавам и съм убеден, че си нормален човек, — по някой, който не те познава, лесно може да добие грешна представа за теб. Досега не са те закачали, защото просто не си им давал никакъв повод да те закачат. Но ако с приказките си Ханк успее да ги насъска…
Уинс не довърши мисълта си. Остави я да виси във въздуха.
— За хайка ли намекваш? — попита Инок.
Уинс кимна безмълвно.
— Благодаря — каза Инок. — Признателен съм, че ме предупреди.
— Вярно ли е — попита раздавачът, — че никой не може да влезе в къщата ти?
— Да, вярно е — призна Инок. — Не могат да я разбият, не могат и да я запалят. Изобщо нищо не могат да й направят.
— Щом е тъй, на твое място бих си кротувал тази нощ. Бих си стоял вкъщи. Не бих рискувал да изляза навън.
— Може и да те послушам. Съветът ти ми изглежда добър.
— Е, това беше всичко, струва ми се — каза Уинс. — Помислих си, че е редно да знаеш. Изглежда, трябва да се върна на заден ход до шосето. Изключено е тук да обърна.
— Карай нататък до къщата. Там има място.
— Не е далеч до шосето — каза Уинс. — Ще се оправя.
Колата потегли бавно назад.
Инок остана на мястото си, загледан след нея.
Вдигна тържествено ръка за поздрав, когато колата започна да влиза в един завой, зад който щеше да се скрие от погледа му. В отговор Уинс му махна с ръка и после колата потъна в шубраците, които плътно обгръщаха пътя и от двете страни.
Инок се обърна бавно и с тежки стъпки пое обратно към станцията.
Тълпа, помисли си той, господи, само тълпа ми липсваше!
Една крещяща тълпа от хора пред станцията, блъскаща по вратите и прозорците, обсипваща я с куршуми — това вече щеше да сложи край и на последната искрица надежда, ако все още имаше някаква надежда Галактическата централа да преразгледа решението си за затваряне на станцията. Една такава демонстрация щеше да бъде още един силен аргумент в подкрепа на искането да се прекрати навлизането в този спирален клон.
Защо става тъй, попита се той, че злото никога не идва само? С години нищо не се бе случвало, а сега, в продължение само на няколко часа, се случиха толкова много неща. Сякаш всичко работеше против него.
Ако тук се появеше тълпа, това не само щеше да предреши съдбата на станцията, но щеше да означава, че и на него не му остава друг избор, освен да приеме предложението да стане управител на някоя друга станция. Щеше да му бъде невъзможно да остане на Земята, дори и да го желаеше. И изведнъж се сепна при мисълта, че това би могло да доведе и до оттеглянето на предложението за друга станция. Защото след появяването на една ревяща, жадна за кръвта му тълпа към него самия можеше да бъде отправено същото онова обвинение във варварство, което сега се отправяше срещу човешкия род като цяло.
Може би, каза си той, трябваше да отиде при извора и пак да се срещне с Луис. Може би щеше да се намери някакъв начин да се възпре тълпата. Но знаеше, че ако отиде при него, ще трябва да му дава обяснения и можеше да се наложи да каже прекалено много. Хората можеше и да не повярват на всички приказки на Ханк Фишър и тогава цялата история щеше да отшуми, без да предприемат нещо.
Реши да се затвори в станцията и да се надява, че всичко ще мине добре. Може би в станцията нямаше да има пътник, когато се появеше тълпата — ако наистина се появеше, — и инцидентът щеше да остане
