незабелязан от Галактическата централа. Ако имаше късмет, можеше и така да стане. А според закона за балансиране на крайностите му се полагаше и малко късмет. През последните няколко дни късметът определено го бе отбягвал.
Стигна до счупената порта, която водеше към двора, и се спря, за да огледа къщата, опитвайки се, кой знае защо, да си я представи като къщата, която познаваше в детството си.
Изглеждаше такава, каквато винаги е била, непроменена, с изключение на това, че едно време на всички прозорци имаше надиплени завеси. Дворът около нея се бе променил с годините: люляците след всяка пролет ставаха все по-гъсти и преплетени, брястовете, които баща му бе посадил, от малки фиданки се бяха превърнали в могъщи дървета, жълтите рози до кухнята ги нямаше, станали жертва на една отдавна забравена зима, цветните лехи бяха изчезнали, а лехата с билки и подправки тук до портата бе обрасла с трева и задушена от бурените.
Старият каменен зид, който навремето се издигаше от двете страни на портата, сега не беше нещо повече от една гърбица върху земята. Сковаващите студове на стотина зими, плъзналите по него треви и бурени и дългите години на немара бяха оставили своя отпечатък, и след още сто години, помисли си той, щеше да се изравни със земята и от него нямаше да остане никаква следа. По-надолу в полето, по протежение на подкопания от ерозията склон, имаше дълги участъци, където зидът бе напълно изчезнал.
Всичко това бе станало отдавна, а той едва сега го забелязваше. Запита се защо тъкмо сега му обръща внимание. Дали не беше защото сега имаше вероятност отново да се върне на Земята, макар и никога да не бе напускал нейната почва, нейното слънце и нейния въздух? Но въпреки че телом никога не бе я напускал, в продължение на повече години, отколкото са отредени на обикновените хора, той бе жител не на една, а на много планети, пръснати сред далечните звезди.
И както си стоеше, огрян от късното лятно слънце, изведнъж потрепера от студения полъх, който сякаш вееше от някое незнайно измерение на нереалността, и за пръв път си зададе въпроса (защото досега не му се бе налагало), що за човек е. Не е ли един несретник, чийто живот не е нито като на извънземните, нито като на земните хора; който дължи вярност и на едните, и на другите; чиито единствени спътници във времето и пространството са сенките на миналото, независимо от това кой живот ще избере — земния или звездния? Един културен мелез, неспособен да разбере нито Земята, нито звездите, длъжник и на едната, и на другата страна, но отказващ да си плати дълговете? Или един бездомник, един скиталец с вързани крака, който не знае що е добро и що е зло, тъй като е виждал толкова абсурдно различни (но напълно логични) варианти на доброто и злото?
Докато се изкачваше по хълма над извора, бе изпълнен с топлото, радостно чувство, че си възвръща мястото сред хората, че отново става член на човешкия род, че заедно с други хора става участник в едно момчешко съзаклятие. Но щеше ли да успее да се нагоди към техните представи за човек — и дори да успееше или да се помъчеше да се нагоди, какво щяха да кажат за почти стогодишната му вярност към Галактическата централа? Изобщо искаше ли, запита се той, да се вмества в техните представи?
Мина бавно през портата, но въпросите продължаваха да измъчват мозъка му, онзи безкрайно дълъг низ от въпроси, за които нямаше отговор. Всъщност това не беше вярно — проблемът беше, че имаше прекалено много отговори.
Може би Мери, Дейвид и останалите щяха да го посетят тази вечер и тогава можеше да обсъди всичко с тях, помисли си той, но изведнъж се сети.
Нямаше да дойдат. Нито Мери, нито Дейвид, нито някой друг. В продължение на години го бяха навестявали, но повече нямаше да идват, защото магията се бе развалила, бляновете бяха разбити и сега беше сам.
Сам, както винаги, каза си той с горчивина. Всичко е било блян, реално никога не са съществували. В продължение на години се бе самозалъгвал — най-охотно и съзнателно се бе самозалъгвал, населявайки този малък кът край камината с творенията на своето въображение. Служейки си с едно чуждоземно изкуство, зажаднял в самотата си за човешки образи и човешки звуци, бе създал същества, които всички сетива, с изключение на осезанието, възприемаха като реални.
Само дето не се вместваха в ничии представи за нравственост.
Полухора, полусенки, каза си той. Бедни, нещастни хора — сенки, които не принадлежаха нито към света на хората, нито към света на сенките.
Хора сред сенките, сенки сред хората.
Мери, ако знаех, само ако знаех, никога нямаше да го сторя. Щях да се примиря със самотата.
Сега вече нищо не можеше да се направи. С нищо не можеше да им помогне.
Какво ми има? — запита се той.
Какво се е случило с мен?
Какво става?
Вече дори не можеше да разсъждава логично. Беше решил да се затвори в станцията, за да избегне евентуалната среща с тълпата, а не можеше да се затвори в станцията — на смрачаване Луис трябваше да върне тялото на Сияйния.
И ако тълпата се появеше по същото време, когато Луис се върне с тялото, тук щеше да настане истински ад. Поразен от тази мисъл, Инок се чудеше какво да прави.
Ако предупредеше Луис за опасността, той можеше да се откаже да върне тялото. А трябваше да го върне. До края на тази нощ Сияйният трябваше да бъде положен в своя гроб.
Реши да поеме риска.
Тълпата можеше и да не се появи. Пък и да се появеше, щеше да намери начин да се справи с нея.
Щеше да измисли нещо, каза си той.
Трябваше да измисли нещо.
27.
В станцията беше толкова тихо, колкото и преди да излезе. Не бяха пристигнали никакви съобщения и цялата апаратура бе утихнала — не се чуваше дори обичайното бръмчене.
Инок постави пушката върху масата и пусна пакета с вестниците до нея. Съблече си сакото и го окачи върху облегалката на стола.
Трябваше да прочете вестниците, и то не само днешните, но и вчерашните. И дневника имаше да попълва, а дневникът, напомни си той, щеше да му отнеме много време. Щеше да запълни няколко страници, дори ако пишеше сбито, а трябваше да бъде и логично, и последователно, за да изглежда тъй, сякаш вчерашните събития са описани вчера, а не цял ден по-късно. Всяка една случка трябваше да бъде описана, с всички аспекти на случилото се, с неговите собствени реакции и размишления. Винаги се бе придържал към този начин на писане, така щеше да постъпи и днес. А досега винаги бе успявал да пише по този начин, защото си бе създал една малка, специална ниша, която не беше нито на Земята, нито на галактиката, а се намираше в онова неопределено измерение, което можеше да се нарече съществувание — и бе работил вътре в параметрите на тази специална ниша подобно на средновековен монах, работещ в своята килия. Беше си избрал ролята на наблюдател, на силно заинтригуван наблюдател, който не се задоволяваше с прости наблюдения, а се опитваше да вникне в същността на онова, което наблюдаваше, и все пак по същество си оставаше най-вече един наблюдател, неангажиран жизнено или лично с това, което ставате пред очите му. Но през последните два дни, даде си сметка той, бе загубил статута си на наблюдател. И Земята, и галактиката бяха нахълтали в неговия мир, бяха разрушили специалната му ниша и сега той се чувстваше лично ангажиран. Бе загубил обективната си гледна точка и онази строга, осланяща се на сухите факти безпристрастност, върху която се основаваше описателният му метод.
Отиде до рафта с дневниците, извади този, в който понастоящем пишеше, и запрелиства страниците, за да види докъде е стигнал. Откри мястото и видя, че е стигнал почти до края. Оставаха само две-три празни страници, които сигурно щяха да се окажат недостатъчни за всички събития, които трябваше да опише. По- вероятно беше, помисли си той, да стигне до края на дневника, преди да е изчерпал всичко, и тогава щеше да се наложи да започва нов.
Остана тъй, с дневника в ръка, и се загледа в страницата, която бе изписал по-предния ден. Само два дена бяха минали оттогава, а цяла вечност сякаш го отделяше от последната страница — дори му се стори,
