глухонямо момиче от Земята, най-скромното от всички човешки същества. И на Земята щеше да се възцари мир, а след време Земята щеше да се присъедини към галактическото братство.
Вече нямаше проблеми, помисли си той. Не се налагаше да взема решения. Луси бе освободила всички от необходимостта да вземат решения.
Станцията щеше да продължи да съществува и той можеше да разопакова кашоните и да върне дневниците обратно по рафтовете. Можеше да се върне в станцията, да си подреди нещата и да продължи да си върши работата.
„Съжалявам“, каза той на сгърчената фигура, която лежеше сред каменните блокове. „Съжалявам, че моя бе ръката, която трябваше да ти стори това.“
Обърна се и се отправи към мястото, където скалата се спускаше отвесно надолу към реката в подножието й. После вдигна пушката над главата си, задържа я за миг и я хвърли долу. Проследи я с поглед как пада, премятайки се във въздуха, как цевта й проблясва на лунната светлина, видя как водата се разплиска леко, когато цопна в реката. А от дълбоката пропаст под него долиташе самодоволното, безгрижно бълбукане на водата, която течеше край тази висока канара и продължаваше по пътя си нататък към далечните предели на Земята.
На Земята щеше да се възцари мир, каза си той; нямаше да има война. Присъствието на Луси на масата за преговори щеше да изключи всякаква мисъл за война. Дори ако някой избягаше с крясъци, подгонен от страха в себе си — до такава степен обзет от чувство на страх и вина, че да не усеща величието и спокойствието, излъчващи се от Талисмана, — пак нямаше да има война.
Но пред човечеството имаше още много път, дълъг и самотен път, докато светлината на истинския мир се установи в сърцата на всички хора.
Докато не останеше ни един човек, който да побегне с крясъци, обезумял от страх (какъвто и да е страх), нямаше да се възцари истински мир. Докато и последният човек не хвърлеше оръжието си (каквото и да е оръжие), човешкото племе не можеше да живее в мир. А пушката, каза си Инок, е едно от най- безобидните оръжия на Земята, едно от най-безобидните средства, използвани от човечеството за самоунищожение, нищо повече от един символ на всички останали далеч по-смъртоносни оръжия.
Той застана на ръба на скалата и обхвана с поглед реката и тъмната сянка на гористата долина. Имаше усещането, че ръцете му са неестествено празни без пушката, но го обзе чувството, че току-що, само преди няколко крачки, бе навлязъл в една друга времева зона, сякаш цял век или просто един ден си бе отишъл и той се бе озовал на едно съвсем ново и светло място, неопетнено от минали грехове.
Реката продължаваше да тече под него — беше й безразлично какво става около нея, нищо не я интересуваше. Тя би побрала в себе си и бивник на мастодонт, и черепа на саблезъб тигър, и скелета на човек, и мъртвото, повалено дърво, и хвърления в нея камък или пушка, и щеше да погълне всяко от тези неща, да ги погребе в кал и пясък, и клокочейки, да продължи по пътя си, скрила ги завинаги в недрата си.
Преди един милион години тук не е имало река, а след един милион години може би пак нямаше да има река — но без съмнение и след милион години щеше да съществува, ако не човек, то поне някаква форма на живот, способна да обича. И тъкмо в това се криеше тайната на вселената, си каза Инок — способността да продължаваш да обичаш.
Той се извърна бавно от ръба на скалата, провря се на четири крака между канарите и пое нагоре по хълма. Чуваше се как по падналите листа прошумоляват тихите стъпки на някакви дребни животинчета, а веднъж долови сънливото гукане на една разбудена птичка. Над цялата гора се бе установила безметежната ведрост на онази сияйна светлина — не така ярка, не така наситена и ослепителна, но същевременно тъй прекрасна, сякаш духът й продължаваше да витае над това място дори след като нея вече я нямаше. После излезе от гората и тръгна нагоре по полето — над него станцията извисяваше четвъртитата си снага върху хребета на хълма. Имаше чувството, че това вече не е просто една станция, а и неговият собствен дом. Преди много години това бе дом и нищо повече, после го бяха превърнали в галактическа междинна станция. А сега, макар да продължаваше да бъде междинна станция, отново беше неговият дом.
36.
Влезе в станцията — там сега цареше тишина и тя дори изглеждаше малко призрачна в тази тишина. Една лампа светеше върху писалището му, а на масичката за кафе малката пирамида от сфери проблясваше с многоцветните си светлини, подобно кристалните топки, използвани в Ерата на джаза през двайсетте години, с чиято помощ една обикновена зала за танци се превръщаше във феерично място. Миниатюрните трепкащи светлини се разпръснаха из цялата стая и затанцуваха като рояк подлудели пъстроцветни светулки.
За миг се спря нерешително, без да знае какво да прави. Нещо му липсваше и изведнъж осъзна какво е то. През всичките тези години бе свикнал да окачва пушката си на стената или да я поставя върху писалището. А сега вече нямаше пушка.
Каза си, че трябва да подреди и да се залови отново за работа. Трябваше да разопакова кашоните и да върне нещата по местата им. Трябваше да попълни дневника и да изчете насъбралите се вестници и списания. Имаше доста работа.
Юлисис и Луси бяха потеглили за Галактическата централа преди час-два, но присъствието на Талисмана като че ли все още витаеше в стаята. Макар че, помисли си той, може би не толкова в стаята, колкото у самия него. Вероятно това чувство нямаше да то напусне, където и да отидеше.
Прекоси бавно стаята и седна на дивана. Пред него пирамидата от сфери пръскаше рой кристални отблясъци около себе си. Пресегна се, за да я вземе, но бавно оттегли ръката си. Имаше ли смисъл, запита се той, отново да я разглежда? След толкова много неуспешни опити можеше ли да очаква тъкмо сега да разгадае тайната й?
Красиво нещо, помисли си той, но ненужно.
Запита се как ли се чувства Луси, но си каза, че трябва да е добре. Тя щеше да се чувства добре където и да се намираше.
Вместо да седи тук, по-добре щеше да е да се залови за работа. Имаше много да наваксва. Отсега нататък нямаше да разполага с времето си, тъй като Земята щеше да тропа на вратата му. Очакваха го конференции и срещи, и още много други неща, а само след няколко часа и вестникарите щяха да бъдат тук. Но преди това Юлисис, а може би и други щяха да се върнат, за да му помогнат.
След малко щеше да хапне нещо набързо и да се залови за работа. Ако работеше до късно през нощта, можеше да свърши доста работа.
Самотните нощи, каза си той, бяха подходящи за работа. А се чувстваше самотен, макар че не би трябвало да е така. Защото вече не беше сам, въпреки че само преди няколко часа си мислеше, че е напълно сам. Сега с него бяха и Земята, и галактиката, и Луси, и Юлисис, и Уинслоу, и Луис, а също и възрастният философ в ябълковата градина.
Изправи се, отиде до писалището и взе статуетката, която Уинслоу му бе подарил. Приближи я до светлината на настолната лампа и бавно я завъртя в ръцете си. Сега забеляза, че и около тази фигура витае самота — самотата, присъща на човек, който крачи сам.
Но преди той бе принуден да крачи сам. Не му оставаше нищо друго. Нямаше друг избор. Нямаше място за друга. А сега работата беше — не, не беше приключила, тъй като имаше още много неща, които трябваше да свърши. Но първият етап бе вече приключил и започваше нов.
Постави статуетката обратно върху писалището и си спомни, че забрави да даде на Уинслоу парчето дърво, което тубанецът му донесе. Сега вече можеше да каже на Уинслоу откъде идват всички тези парчета от дърво. Можеха да прегледат дневниците и да открият на коя дата и откъде е дошло всяко едно от тях. Това би доставило удоволствие на стария Уинслоу.
Чу се шумолене на коприна и той бързо се обърна.
— Мери! — извика.
Бе застанала в самия край на осветеното пространство и на фона на проблясващите многоцветни светлини на пирамидата му заприлича на същество, току-що пристигнало от света на приказките. И очите му не го лъжеха, каза си той, обезумял от радост — приказният му свят, който смяташе за изгубен, отново беше тук.
