— Трябваше да се върна — каза му тя. — Ти беше самотен, Инок, и аз не можех да те изоставя.
Не можеше да го изостави — може би това беше самата истина, помисли си той. Тъй като в схемата, по която я бе сътворил, вероятно бе заложил неизбежната необходимост да се появява винаги, когато имаше нужда от нея.
Това беше капан, каза си той, от който и двамата не можеха да избягат. Тук нямаше място за собствена воля — ставаше дума за убийствената точност на този сляп механизъм, създаден от самия него.
Тя не биваше да идва и може би знаеше това не по-зле от него, но не можеше да се спре. Така ли щеше да бъде и занапред, запита се той, во веки веков?
Той стоеше неподвижен, вцепенен, разкъсван между копнежа си по нея и празното усещане за нейната нереалност, а тя пристъпваше към него.
Беше вече съвсем наблизо и след секунда щеше да се спре, тъй като познаваше правилата не по-зле от него. И за вея, в не по-малка степен, илюзията беше недопустима.
Но тя не се спря. Дойде толкова близо до него, че той можеше да усети уханието на ябълков цвят, идващо от нея. Тя протегна ръката си и я положи върху неговата.
Това не бе докосването на сянка, това не бе ръката на една сянка. Той усещаше допира на пръстите й, тяхната хладина…
Остана вцепенен, с нейната ръка върху неговата.
Проблясващата светлина! — помисли си той. — Пирамидата от сфери!
Сега си спомни кой му я бе подарил — един пътник от онази странна раса от звездната система Алфард. И тъкмо от тяхната литература бе усвоил изкуството на приказната реалност. Те му бяха подарили пирамидата с цел да му помогнат, а той не ги бе разбрал. Бе станала комуникационна грешка — нещо толкова обичайно. Във вавилонското стълпотворение на галактиката бе твърде лесно да не разбереш или просто да не знаеш нещо.
Пирамидата от сфери представляваше един чудесен и при все това прост механизъм. Тя беше магическата пръчка, която премахваше всякаква илюзорност и превръщаше приказното в реалност. Човек си измисля нещо, такова, каквото би искал да е, след което включва пирамидата и пред него застава това, което си е измислил — толкова истинско, сякаш никога не е било илюзия.
С изключение на някои неща, помисли си той, за които не можеш да се заблудиш. Просто знаеш, че е илюзия, ако ще и да е истинска.
Колебливо протегна ръка към нея, ала тя дръпна своята и бавно отстъпи крачка назад.
В тишината на стаята — ужасната и самотна тишина — те стояха лице срещу лице, а в това време пъстрите светлинки препускаха като палави мишлета, докато пирамидата от сфери хвърляше своите отблясъци във формата на нескончаема небесна дъга.
— Съжалявам — каза Мери, — но няма смисъл. Не бива да се самозаблуждаваме.
Той остана безмълвен и изпълнен с чувство за срам.
— Отдавна чаках този момент — продължи тя. — Мислех и мечтаех за него.
— Аз също — продума Инок. — Не вярвах, че може да се сбъдне.
И в това е цялата работа, разбира се. До момента, до който човек знае, че нещо не може да се сбъдне, той си мечтае за него. То се явява романтично, далечно и невъзможно. А може би е романтично просто защото е толкова далечно и така невъзможно.
— Сякаш съм оживяла кукла — каза тя. — Или пък любимото ти плюшено мече. Съжалявам, Инок, но човек не може да обича кукла или плюшено мече, които са оживели. Винаги ще си ги спомня такива, каквито са били преди това. Куклата — с нейната глуповата, изрисувана усмивка; мечето — с парцаления пълнеж, подаващ се от скъсания шев.
— Не! — извика Инок. — Не!
— Горкият Инок — възкликна тя. — Толкова ще ти е трудно! Толкова бих искала да ти помогна! Така дълго ще трябва да живееш с мисълта за това…
— А ти? — извика той. — А ти какво можеш да направиш сега?
Тя бе тази, която бе проявила смелост. Смелостта да погледне очи в очи нещата такива, каквито са.
Как бе предусетила всичко, чудеше се той. Как е могла да знае?
— Сега ще си отида — изрече тя. — И повече няма да се върна. Дори и когато се нуждаеш от мен, аз няма да се върна. Нищо друго не ми остава.
— Не можеш да си тръгнеш — възпротиви се той. — Ти си в същия капан, в който съм и аз.
— Не е ли странно — добави тя, — че и двамата сме в него. И ти, и аз сме жертви на една илюзия…
— Но защо и ти? — попита той. — Ти не си!
Тя мрачно поклати глава.
— И аз също като теб. Ти не можеш да обичаш куклата, която си сътворил, нито пък аз майстора на играчки. А ние и двамата си помислихме, че можем, и все още вярваме, че бихме могли, и затова, когато открием, че е невъзможно, ще се чувстваме виновни и нещастни.
— Но можем да опитаме — каза Инок. — Само остани.
— И да стигна дотам, че да те намразя. Или пък още по-лошо — ти да ме намразиш. Нека си останем с чувството за вина и с нещастието. Това ще е по-добре от омразата.
Тя направи няколко бързи крачки и пирамидата от сфери се озова в ръката й, вдигната високо над главата.
— Не, само това не! — изкрещя той. — Мери, недей…
Пирамидата проблесна, премятайки се във въздуха, и се разби в камината. Проблесващите светлини угаснаха. Нещо — стъкло? метал? камък? — издрънча по пода.
— Мери! — извика Инок и направи няколко крачки напред в мрака.
Но там нямаше никого.
— Мери! — по-скоро изхлипа, отколкото извика той.
Тя си бе отишла и нямаше да се върне.
Дори и когато се нуждаеше от нея, тя нямаше да се върне.
Той стоеше притихнал в мрака и тишината и гласът на едновековния му живот сякаш проговори в него на някакъв безмълвен език.
Всичко е свързано с трудности, каза му гласът. Нищо не идва лесно.
Първо съседското момиче от фермата, после красивото момиче от Юга, което го проследи с поглед, докато минаваше край нейната врата, а сега и Мери — всички те си бяха отишли безвъзвратно от неговия живот.
Извърна се с усилие и направи няколко крачки напред, търсейки пипнешком масата. Откри я и запали лампата.
Изправен до масата, той обхвана с поглед стаята. В ъгъла, в който бе застанал, някога беше кухнята, а там при камината се намираше всекидневната; сега всичко бе променено — оттогава бе минало много време, но той ги виждаше тъй ясно, сякаш бе вчера.
Но онова време си бе отишло, а с него и хората.
Единствен той бе останал.
Бе загубил своя свят. Оставил го бе в миналото.
Но в днешния ден същото бяха сторили и всички останали — всички живи представители на човешкия род.
Може би още не го осъзнаваха, но те също бяха оставили своя свят в миналото. Вече нищо нямаше да бъде както преди.
Човек се прощава с толкова много неща, толкова много любими същества, толкова много мечти.
— Сбогом, Мери — каза той. — Прости ми и нека бог те пази.
Седна на масата и придърпа към себе си дневника, които лежеше отгоре. Отгърна го и затърси страниците, които трябваше да попълни.
Чакаше го работа.
Вече беше готов за нея.
Беше си взел последното сбогом.
