комплекс, Карпентър. Той леко му помаха с длан, сякаш му даваше таен знак — всичко ще е наред.
И ето Грег върви към асансьора, който ще го спусне на повърхността на гигантския, непрекъснато въртящ се тор на станцията. След няколко минути той вече беше в огромния хангар на стартовия модул, който на това място заемаше половината от напречното сечение на кръглия корпус на техния космически дом. До готовия за старт кораб стоеше Стас и тихо разговаряше с техниците. Грег приближи, всички престанаха да говорят и погледнаха капитана. Той оправи комбинезона си, хвърли поглед към ръчния си дисплей и късо каза:
— Край. Получих заповедта. Стартираме след петнадесет минути с Би Джей 90. — И махна към техниците: — Останете си със здраве!
Грег тръгна към висящото над пода на хангара, стегнато в силовите полета сребристо тяло на кораба. Той почака Стас в корабния асансьор, като оглеждаше дългата редица от прозорци на техническите служби в стартовия комплекс, гледащи към хангара. Почти навсякъде зад тях се мяркаха силуети на хора, които изпращаха в полет поредния екипаж. В средата на голямата преградна стена проблясваха огромните стъкла на операторската зала и на Грег дори му се стори, че различава силуета на Майлс, а малко по-встрани — и на Карпентър. В кабинката нахълта Стас и асансьорът, засмукан от тялото на кораба, полетя направо към командния сектор.
Когато екипажът още се наместваше в креслата, наслаждавайки се на последните секунди нормална тежест, корабът вече влезе в шахтата на катапулта. Пилотите видяха през големия илюминатор мътно проблясващите шевове на кръгообразните сегменти на тунела, по който Би Джей 90 се движеше към повърхността на станцията. Усещаше се как притеглянето отслабва, а скоростта се увеличава. Гласът на бордовия компютър започна обратното броене от десет и цифрите се появяваха на главния екран на пулта за управление. Осем, седем, шест, пет — редуваха се ярките цифри. Грег облиза внезапно пресъхналите си устни и погледна седящия до него Стас. Той улови погледа на командира и се усмихна. Четири, три, две, едно. „Старт“ — констатира компютърът. Шлюзът на катапулта се разтвори и корабът, изхвърлен от центробежната сила, стремително се отдели от огромния, въртящ се воденичен камък на станцията. През стъкления купол ги обля познатата студена светлина на милиардите светила в открития Космос. Грег за миг стисна очи и спря да диша. Сега вече… напред, само напред!
На големия екран се появи лицето на ръководителя на службата по безопасност на полетите Майлс. „Честито излизане в Космоса! Успешният старт е почти половината от работата… — той се запъна, явно не знаейки какво да добави. — Помни, Грег, всички ти желаем успешен полет и щастливо завръщане.“ Грег отговори нещо стандартно и изображението на Майлс изчезна.
— Нещо дядката днес е много сантиментален — отбеляза Стас. — Интересно.
— Май е така. Пък може и да си има причини — неопределено отговори Грег, като гледаше на екрана как вървят маневрите на кораба.
Корабът се залюля и започна да завива. Малките маневрени дюзи го отблъскваха по-далеч от станцията, за да може там в безопасност да бъде пуснат основният двигател. Сега над кораба бе надвиснала зеленикаво-синята грамада на Нептун, закривайки цялата Вселена.
След няколко часа фотонният двигател влезе в режим. Огромното въртящо се колело на станцията „Джемини“ се превърна в блестяща чаена чинийка и на трептящия фон на повърхността на Нептун вече можеха да се видят няколко съседни технологически площадки от орбиталната колония. Грег по навик следеше работата на компютъра, който ги водеше далеч в междузвездното пространство. Можеше и да не го прави, но уставът за междупланетни съобщения настойчиво препоръчваше на пилотите да контролират при стартиране и кацане работата на бордовите уреди. И навярно именно затова смятаха Грег за един от най-добрите пилоти в участъка Център на системата — Нептун, защото вроденият му талант на космонавт и великолепното познаване на техниката се съчетаваха с безусловно изпълнение на всички нормативни документи. Той попита компютъра за работата на енергийната инсталация на главния двигател и на екрана запълзяха подробни данни за всичките й системи и параметри. Стас седеше до него и също внимателно следеше действията на машината.
Трета глава
Би Джей 90 пое по основния курс и двигателят достигна работните си параметри. Над отражателя разцъфна ослепителната корона на нажежената до температурата на звездите плазма и корабът продължи да набира ускорение. Главният двигател ще работи още няколко дни, докато междупланетният кораб достигне оптималната си скорост от триста хиляди километра в час. После ще замлъкне и Би Джей 90 ще се движи напред с постоянна скорост. Пътят му минаваше през дълбока космическа пустота, затова пилотите със спокойна съвест можеха да поверят грижата за кораба на електронния мозък.
Стас се прозя, протегна се, флегматично погледна командира и стана от креслото:
— Е, капитане, гарантиран ни е година и половина пълен покой. Този път какво ще правим? Ще пишем на четири ръце роман за скучаещи дами, ще играем шахмат до затъпяване или ще изследваме мутацията на дрозофилите под въздействието на фоновата космическа радиация? Или пък веднага да потънем в анабиоза и да се наспим за две години напред, а?
— Не бързай с прогнозите — посъветва го Грег и се подсмихна. — Най-загубената работа в този свят е предсказването на бъдещето.
— Нима имаме основание да се боим от метеоритен дъжд по нашия курс или че пак ще ни се развали охладителната система?
— Не — след кратка пауза отвърна командирът. — Този път ще е нещо по-интересно. Ще има какво да си спомняме после и да разказваме на внуците си.
Макар че и онзи път, когато им се повреди охладителната система на енергийната инсталация, Грег и Стас бяха на косъм от смъртта. Минавайки близо до последния спътник на Уран, корабът им неочаквано се натъкна на ударна вълна, която се бе образувала вследствие сблъсъка на необичаен спираловиден шлейф от магнитното поле на тази планета-чудовище със завихряне на слънчевия вятър. Хиперзвуковата вълна така разтърси кораба, че временно отказаха няколко блока на компютъра, антените за далечна връзка бяха изкривени и слънчевата батерия се откъсна. Но най-лошото бе, че клапанът на основната тръба на охладителната система се задвижи непроизволно и заклини. Работещият на голяма мощност реактор бързо започна да прегрява. Компютърният блок за оперативно управление на тази система все още бе парализиран и се очертаваше възможност корабът да се нажежи до такава температура, че старият собственик на адската пещ Велзевул с всичките си рогати огняри щяха да побелеят от завист. После Грег се сети да използва спомагателната верига и успя ръчно да пусне в действие охладителната система на четвърт мощност. А скоро Стас помогна на компютъра да се окопити и със съвместни усилия деблокираха централната тръба. Но сега…
— Не, приятелю — замислено повтори Грег, вперил празен поглед в илюминатора, през който проблясваха студените искри на далечни звезди. Той се надигна от командирското кресло и увисна под тавана. После бавно се извърна към гледащия го с недоумение втори пилот. — Този път може би ще успеем и да постреляме мъничко. Условията на играта са следните… Само не ме прекъсвай, ще ти се прииска да ми зададеш куп въпроси, но после. — Грег се захвана по-удобно с лакът за скобата на страничната стена. — И тъй, спомняш си, че преди почти две години Би Джей 86 изчезна безследно на един участък от същия маршрут, по който сега се движим и ние…
След малко повече от час Грег си пое дъх и завърши:
— Ето такива ми ти работи, пилот втори клас Станислав Парадей. Преди да поискаме от компютъра подробностите, ще ми се да те попитам нещо като приятел. Много добре разбирам, че въпреки оправданията за спазване на най-строга секретност включването ти в акцията без твоето предварително съгласие изглежда, меко казано, некоректно. Затова се чувствам виновен пред теб.
— Я стига, Грег… — Стас сериозно се усмихна. — Дори да ми предоставеха правото на избор там, на станцията, щях да тръгна с този кораб, без да се замислям.
— Много добре — меко каза Грег. — Значи, не съм сгрешил, когато се съгласих от името и на двама ни.
— Разбира се… Смятай, че всичко е наред — подкрепи Стас командира на екипажа и се обърна към големия екран. — Какви ли неща са натъпкали в този супермозък?
