Анджей Сапковски
Последното желание
Гласът на здравия разум I
Тя дойде при него на зазоряване.
Влезе много предпазливо, тихо, пристъпвайки безшумно, плувайки през стаята като мираж, като видение, а единственият звук, съпътстващ движението й, бе от допира на наметалото й с голата й кожа. Но точно това едва уловимо, едва чуващо се шумолене събуди вещера, а може би само го изтръгна от състоянието на полусън, в което той се люлееше монотонно, сякаш потънал в бездънна бездна, увиснал между дъното и повърхността на спокойно море, сред леко извиващите се нишки на водораслите.
Той не помръдна, дори не трепна. Девойката стигна до него, свали наметалото си и бавно и нерешително опря коляно в леглото. Той я наблюдаваше изпод спуснатите си ресници, без да се издава, че не спи. Тя внимателно се качи върху леглото, върху него, обхвана го с бедрата си. Опирайки се на напрегнатите си ръце, погали лицето му с косите си, които ухаеха на лайка. Приведе се решително и някак нетърпеливо и зърната на гърдите й докоснаха клепачите му, бузите, устните. Той се усмихна и бавно, внимателно и нежно хвана ръцете й. Тя се изправи, изплъзвайки се от пръстите му, сияеща, размита от мъгливите отблясъци на изгрева. Той се размърда, но тя го спря с решителен натиск на ръцете си и с леки, но настойчиви движения на бедрата затърси отговор.
Той отговори. Тя вече не отбягваше дланите му, отметна глава, тръсна косата си. Очите й, които той видя, когато тя доближи лицето си до неговото, бяха огромни и тъмни, като очите на русалка.
Полюлявайки се, той потъна в морето от лайка, което се развълнува и зашумя, изгубило покой.
ВЕЩЕР
1
По-късно говореха, че този човек е дошъл от север, откъм Въжените порти. Той вървеше пеша и водеше за юздата натоварения с дисаги кон. Беше късен следобед и дюкянчетата на въжарите и сарачите вече бяха затворени, а уличката бе опустяла. Беше топло, но човекът носеше на раменете си черно наметало. Набиваше се на очи.
Спря се пред странноприемницата „Стария Наракорт“, постоя малко, заслушан в глъчката от гласовете вътре. Кръчмата на странноприемницата беше пълна с хора, както винаги по това време.
Непознатият не влезе в „Стария Наракорт“. Поведе коня си нататък по уличката. Там имаше друга кръчма, по-малка, на име „При лисицата“. Тя беше празна — нямаше особено добра слава.
Кръчмарят вдигна глава от кацата с кисели краставички и измери госта с поглед. Чужденецът, все още с наметалото, стоеше неподвижно пред тезгяха и мълчеше.
— Какво ще желаете?
— Бира — каза непознатият. Гласът му беше неприятен.
Кръчмарят избърса ръце в платнената си престилка и напълни една нащърбена глинена халба.
Непознатият не беше стар, но косите му бяха почти напълно бели. Под наметалото си носеше протрит кожен кафтан, с върви при врата и на раменете. Когато свали наметалото си, стана ясно, че на ремък на гърба му е окачен меч. В това нямаше нищо странно, във Визим всички ходеха въоръжени, но никой не носеше меча си на гърба си, сякаш е лък или колчан.
Непознатият не седна на масата, където се бяха събрали малцина посетители, а остана при тезгяха, изучавайки с поглед кръчмаря. Отпи от халбата и каза:
— Търся стая за нощуване.
— Нямам — измърмори кръчмарят, загледан в обувките му — прашни и мръсни. — Попитайте в „Стария Наракорт“.
— Искам тук.
— Нямам.
Кръчмарят най-накрая разпозна акцента на непознатия. Ривиец.
— Ще платя — каза чужденецът тихо, сякаш някак неуверено.
В този момент започна цялата тази гадна история. Един дангалак с белези от шарка по лицето, който от момента на появата на чужденеца не беше спирал да го гледа навъсено, стана и се приближи до тезгяха. Двамата му приятели застанаха на не повече от две крачки зад него.
— Няма места, безделнико, ривийски скитнико — изрева човекът с белези от шарка, заставайки плътно до непознатия. — Тук, във Визим, не ни трябват такива. Това е порядъчен град!
Непознатият взе халбата си и се отдръпна. Погледна кръчмаря, но оня извърна поглед. И през ум не му минаваше да защити ривиеца. Пък и кой обича ривийците?
— Всеки ривиец е крадец — продължаваше мъжът с белезите, от когото лъхаше на бира, чесън и злоба. — Чуваш ли какво ти говоря, гадино?
— Не чува, ушите му са пълни с лайна — обади се единият от двамата отзад, а другият се изкикоти.
— Плащай и изчезвай! — изкрещя сипаничавият.
Едва сега непознатият го погледна.
— Ще си допия бирата.
— Ще ти помогнем — каза грамадният, изби халбата от ръката му, хвана го за рамото и впи пръстите на другата си ръка в ремъка, препасан през гърдите му. Единият от двамината отзад вдигна юмрук, но чужденецът се завъртя на място, като така накара сипаничавия да загуби равновесие. Мечът изсъска в ножницата и проблесна за миг под светлината на факлите. Настана суматоха. Някой извика. Един от посетителите хукна към изхода. Някакъв стол се стовари с трясък, глинените съдове пляскаха приглушено при падането си на пода. Кръчмарят с треперещи устни гледаше чудовищно разсеченото лице на сипаничавия, който, вкопчил пръсти в ръба на тезгяха, се свличаше и изчезваше от поглед, сякаш потъваше. Другите двама лежаха на пода. Единият беше неподвижен, другият се извиваше и трепереше в бързо увеличаваща се тъмна локва. Във въздуха вибрираше пронизителен истеричен вик на жена. Кръчмарят се разтрепери, заразмахва ръце и започна да повръща.
Непознатият отстъпи към стената. Присвит, концентриран, бдителен. Държеше меча с двете си ръце, движейки върха на острието във въздуха. Никой не помръдваше. Страхът като студена кал беше полепнал по лицата, сковаваше крайниците, запушваше гърлата.
В кръчмата с гръм и трясък нахлуха трима стражи, очевидно оказали се наблизо. Обвитите им в ремъци тояги бяха приготвени, но щом видяха труповете, те веднага извадиха мечове. Ривиецът опря гръб в стената и измъкна с лявата си ръка кама от ботуша си.
— Хвърли го! — изкрещя един от стражите с треперещ глас. — Хвърли го, разбойнико! Ще дойдеш с нас!
Вторият страж изрита масата, която му пречеше да мине отстрани на ривиеца.
— Извикай още хора, Треска! — извика той на онзи, който стоеше най-близо до вратата.
— Няма нужда — рече непознатият и свали меча. — Сам ще дойда.
— Ще дойдеш, кучи сине, но вързан с въже! — закрещя онзи, на който му трепереше гласът. — Хвърли меча, да не ти счупя главата!
Ривиецът се изправи. Бързо прехвърли меча в лявата си ръка, а с дясната, насочена към стражите, светкавично начерта сложен знак във въздуха. Гвоздеите, които покриваха нагъсто дългите до самите лакти маншети на кожения кафтан, проблеснаха.
Стражите моментално отстъпиха, прикривайки лицата си с горната част на ръцете. Някой от другите в кръчмата побягна към вратата. Жената отново запищя — диво, ужасено.
— Сам ще дойда — повтори непознатият със звучен, метален глас. — А вие тримата — пред мен. Водете ме при кмета. Не знам пътя.
— Да, господине — промърмори стражът, навеждайки глава. Тръгна към вратата, озъртайки се неуверено.
Другите двама побързаха да излязат подире му. Непознатият ги последва, след като прибра меча в ножницата и камата — в ботуша. Когато минаваха покрай масите, посетителите прикриваха лица с кафтаните си.
