Писъкът й беше по-силен от всички предишни. От тавана се посипа мазилка.
Вампирката скочи, треперейки от неудържима ярост и жажда за убийство. Гералт изчакваше. Вече беше извадил меча и описваше с него зигзаги във въздуха, пристъпваше, заобикаляше вампирката, като внимаваше движенията на меча да не съвпадат с ритъма и темпото на крачките му. Вампирката не скочи. Приближаваше бавно и следеше с поглед блестящото острие.
Гералт спря рязко и застина с вдигнат над главата меч. Вампирката се обърка и също спря. Вещерът описа с острието си бавен полукръг и пристъпи към нея. После още веднъж. А след това скочи, като въртеше меча над главата си.
Вампирката настръхна и заотстъпва на зигзаг. Гералт вече беше до нея, острието проблясваше в ръцете му. Очите му светеха зловещо, а през стиснатите му зъби се изтръгна хриплив рев. Вампирката отново отстъпи, отхвърлена от мощта на концентрираните омраза, злоба и сила, излъчвани от нападателя й, които се удряха в нея на вълни и се взривяваха в мозъка и вътрешностите й. Уплашена до болка от непознатото за нея усещане, тя издаде тънък, вибриращ писък и започна да се върти на място. После хукна панически към мрачния лабиринт на коридорите на двореца.
Треперещ, Гералт стоеше насред залата. Сам. „Колко време ми трябваше — помисли си той, — за да може този танц на ръба на пропастта, този безумен, ужасен балет на битката да доведе до желания резултат — да постигна физическо сливане с противника, да проникна в дълбините на концентрираната воля, изпълваща вампирката. Злобната и болезнена воля, породена от нея.“ Потрепери, спомняйки си момента, в който бе погълнал този товар от зло, за да го отрази като огледало и да го насочи към чудовището. Никога не се беше сблъсквал с такава концентрация на омраза и безумие. Дори и при василиските, въпреки че имаха толкова лоша слава в това отношение.
„Още по-добре — мислеше той, докато вървеше към входа на криптата, огромната черна дупка в пода. — Така ударът, получен от нея самата, стана още по-силен.“ Това му даваше малко повече време да се подготви за следващите си действия, преди тя да се опомни от шока. Едва ли беше способен на още едно такова усилие. Действието на еликсира отслабваше, а до съмване оставаше доста време. Не можеше да допусне вампирката да проникне в криптата до изгрева, защото иначе целият му труд щеше да е напразен.
Слезе по стъпалата. Криптата беше малка и в нея имаше три каменни саркофага. Капакът на първия беше вдигнат. Гералт извади от пазвата си третото шишенце, изпи бързо съдържанието му, влезе в саркофага и легна. Както и очакваше, саркофагът се оказа за двама — майката и дъщерята.
Сложи капака едва след като отново чу отгоре рева на вампирката. Легна по гръб до мумифицираните останки на Ада и начерта от вътрешната страна на капака Знака на Ирген. Сложи на гърдите си меча и постави малко пясъчно часовниче, пълно с фосфоресциращ пясък. Скръсти ръце. Вече не чуваше врясъците на вампирката, претърсваща двореца. Престана да чува каквото и да било — четирилистчето и лястовичата трева започваха да действат.
7
Когато Гералт отвори очи, пясъкът в часовника беше изтекъл докрай, следователно летаргията му беше продължила дори повече, отколкото трябваше. Заслуша се, но не чу нищо. Сетивата му вече работеха нормално.
Взе меча в едната си ръка и прекара другата по капака на саркофага, изговаряйки някакво заклинание. После открехна леко капака.
Тишина.
Отмести капака още, изправи се в седнало положение с готов меч и подаде глава навън. В криптата беше тъмно, но вещерът знаеше, че на двора вече светлее. Щракна с огнивото, запали малко газениче и го вдигна. По стените на криптата заиграха странни сенки.
Нямаше никого.
Излезе от саркофага разбит, изтръпнал, схванат. И в този момент я видя. Лежеше по гръб до гробницата, гола, в несвяст.
Беше по-скоро грозновата. Слабичка, с малки остри гърди, мръсна. Светлочервените й коси стигаха почти до кръста. Той сложи газеничето на капака на саркофага, отпусна се на колене до нея и се наведе.
Устните й бяха бледи, на скулата й имаше голяма рана от неговия удар. Той свали ръкавицата си, остави меча и безцеремонно вдигна с пръст горната й устна. Зъбите й бяха нормални. Понечи да я хване за ръката, скрита в сплетените коси. Още не беше успял да напипа дланта й, когато видя отворените й очи. Прекалено късно.
Тя впи кривите си нокти в шията му и я раздра дълбоко. Кръвта му бликна по лицето й. Тя изрева и посегна с другата ръка към очите му, но той падна върху нея, хвана двете й ръце и ги притисна към пода. Тя щракна със зъби — вече прекалено къси — пред лицето му. Гералт я удари с чело в лицето и я притисна още по-силно. Тя вече нямаше предишната сила, само се извиваше под него, пищеше, разплисквайки кръвта — неговата кръв — заляла устата й. Кръвта изтичаше бързо. Нямаше време за губене. Вещерът изруга и я ухапа силно по шията край ухото, впи зъбите си и ги стиска, докато нечовешкият вой не стана тънък, отчаян вик, а после задъхан плач на обидено четиринайсетгодишно момиче.
Когато тя спря да мърда, той я пусна, вдигна се на колене, извади от джоба на ръкава си парче плат и го притисна към шията си. Напипа лежащия до него меч, доближи острието до гърлото на припадналото момиче и се наведе към ръката му. Ноктите бяха мръсни, пречупени, окървавени… но нормални. Напълно нормални.
Вещерът се изправи с усилие. През входа на криптата вече струеше лепкаво-мократа сивота на утрото. Той тръгна по стъпалата, но залитна и се отпусна тежко на пода. Проливащата се в намокрения плат кръв се спускаше по ръката му и капеше в ръкава му. Той разкопча кафтана си, разкъса ризата си и се зае да раздира ивици плат и да омотава шията си, знаейки, че му остава много малко време, че всеки момент ще изгуби съзнание…
Успя. И припадна.
Във Визим, отвъд езерото, един петел, разперил криле в студения, влажен въздух, хрипливо пропя за трети път.
8
Отвори очи и видя белосаните стени и тавана на стаята над караулното помещение. Раздвижи глава, направи гримаса от болката и застена. Шията му беше превързана плътно, солидно, професионално.
— Лежи, магьоснико — каза Велерад. — Лежи, не мърдай.
— Моят… меч…
— Да, да. Най-важното, разбира се, е сребърният ти вещерски меч. Тук е, не се притеснявай. И мечът, и сандъчето. И три хиляди орена. Да, да, не говори. Аз съм стар глупак, а ти — мъдър вещер. Фолтест не спира да повтаря това вече два дни.
— Два?
— Точно така, два. Добре те беше наредила, виждаше ти се всичко, което имаш там, в шията. Загуби много кръв. За щастие тръгнахме към двореца веднага след трети петли. Никой във Визим не мигна тази нощ. Не беше възможно да се заспи. Вие там вдигахте страхотна врява. Уморява ли те дърдоренето ми?
— Прин… цесата?
— Принцеса като принцеса. Слабичка. И някаква глупавичка. Не спира да плаче. И се напикава в леглото. Но Фолтест казва, че това ще се промени. Мисля, че не към по-лошо, а, Гералт?
Вещерът затвори очи.
— Добре, тръгвам си вече. — Велерад стана. — Почивай си. Но преди да си тръгна, кажи, защо си я захапал? А, Гералт?
Вещерът спеше.
