бившия господар, впечатленията ми от видяното по пътя към пещерата — всичко спомагаше да възбуди любопитството ми и да ме накара да мисля, че се намирам в решителен за живота ми момент.
Влязохме в някакъв вестибюл, където двама войници поздравиха моя водач, произнасяйки силно една дума, чието значение не знаех.
— Елате с мене! — каза водачът ми.
Влязохме в обширна пещера.
Подът и стените бяха покрити със скъпи платове и килими. Очите ми бяха заслепени от блясъка на великолепните оръжия, които украсяваха стените.
Чувствувах се объркан, докато не се намерих неочаквано пред един човек с хубава външност и мъжествена фигура. Той бе излязъл иззад една завеса, която водачът ми отмести.
Две остри и живи очи се спряха върху мене.
Бунтовникът, когото моите читатели опознаха в много романи под името Сандокан, носеше широка туника от бяла коприна, пристегната на пояса със златно-кадифен шарф, обсипан с перли с неизмерима стойност.
Лъвската му глава, украсена с прекрасна прошарена коса, беше обвита с блестяща копринена чалма, надхвърлена от величествен кичур бели пера, закрепени с огромен брилянт. Отстрани висяха сабя с позлатена ножица и два блестящи пищова.
Поздрави ме царствено, но същевременно и с любезен жест, докато светещите му очи проникваха в дъното на душата ми. Това бяха очи на познавач на хората и издаваха смелост, гениалност и способност да взема мигновено решение.
Попита за миналото ми. Говореше отлично английски с трептящ и приятен акцент.
После ме погледна мълчаливо. Аз издържах този хипнотичен поглед, в който се откриваше целият авторитет на обезвластения господар над неговите последователи, и изпитът му се стори благоприятен.
— Искам да ви поверя командата на един от най-бързите ми прахо.
Поклоних се в знак на благодарност.
Сандокан добави:
— Задачата, която ви поверявам, е необикновено тежка.
— Обичам тежките задачи.
— Тя може да бъде опасна.
— Толкова по-добре.
— Боите ли се от думите, господине? — каза Сандокан с усмивка.
— От думите? Не разбирам.
— Вероятно ще ви нарекат пират…
— Зная.
— Думата да не ви кара да настръхвате?
— Не, защото зная, че ще работя за справедлива кауза.
— Благодаря ви — каза Сандокан. — Слушайте каква задача ви определям засега. На нас не ни липсват оръжия — правим си ги сами. Благодарение на един богат рудник за селитра имаме барут в изобилие. Но ни липсват куршуми. Да имаш оръжия без куршуми, е все едно да имаш паница без храна. Нямаме вече метални рудници и затова трябва да потърсим метала там, където можем да го намерим. Нашите рудници днес са корабите, които издигат английски и холандски знамена. С тях сме във война и тези кораби са наша законна плячка.
— Разбира се!
— Излиза така, че в действителност не ще бъдете пират. Касае се значи до залавянето на неприятелски кораби. Хвърляте моите Момпрачемски тигри в бой, спирате корабите и заграбвате всичкия им метал, без да се грижите по-нататък. Не сме разбойници. Искаме само да имаме метал, за да си направим куршуми в защита на нашите права. Справедливо е да отнемем на смъртните ни врагове и куршумите, за да се защитаваме от тях. Ще зачитате хората, които са на борда на спрения кораб. С оръжие ще си служите само в краен случай. Момпрачемските тигри не са убийци — ние трябва да бъдем великодушни даже и към неприятелите си.
Думите на Сандокан удряха в сърцето ми като зов, на който се отговаря с възторг, но не можах да промълвя ни дума. Той разбра по блясъка на очите ми това простодушно вълнение. Усмихна се доволен и размени с водачите ми няколко индийски думи.
Оттеглихме се в друга пещера, където ни поднесоха скромен обяд. Но аз малко го удостоих с внимание. Възторгът, който ме обземаше, ми беше отнел апетита.
Мислех, че още съм в мрежите на детския си сън…
Глава XI
ПОДГОТОВКА ЗА ПИРАТ
Бях се понравил на Сандокан и на следния ден от въвеждането ми в това необикновено и забележително малайско царство той се занима любезно с мен.
Малайският тигър, както всички го наричаха, имаше всички характерни качества на водач: познаваше до дъно душата на хората и знаеше как да ги владее. Ако съдбата го беше поставила в друга среда, той би станал могъщ владетел.
Сандокан ми говори за моята подготовка за „пират“.
— Не трябва да се боите от задачата си. Вие ще видите още при първите опити, че с малко хитрост и умение пиратството не е трудно, и то благодарение на „доброто име на фирмата“ — Сандокан се усмихна с хитра ирония.
Аз го гледах и не разбирах значението на тези думи.
— Ще ви обясня, капитане — прибави той. — Казах ви, че благодарение на доброто име на фирмата вашите нападения ще бъдат много улеснени. Разбира се, няма пират, който да не е изложен на риск и който да не си е сложил главата в торбата. Но Момпрачемските тигри са си създали толкова страшно име, та само като се появят, всички бързат да им предложат товара си с голямо удоволствие… Поручикът, когото ви предназначавам, познава всички тънкости на занаята и сигурно ще бъдете доволен от него. Той е един от най-доверените и предани на моята кауза хора.
По-нататък Сандокан ми говори за всевъзможни работи, оставяйки ми вълнуващо впечатление.
А моите намерения за благоразумие? Моите съмнения? Моите безпокойства? Целия този товар бях снел от себе си по пътя от Бомбай до Момпрачем.
Още при първите ми плувания забелязах, че думите на обезвластения вожд не бяха казани, за да ме заблудят и да ме въвлекат по-лесно в пиратските нападения.
Холандските и английските кораби се оставяха с необикновена кротост да им отнемат всичкия метал, който се намираше в трюмовете им.
Щом като неприятелският екипаж узнаеше нашите намерения, покоряваше се, на съдбата си, без да губи време в безполезни преговори.
Този резултат се дължеше на ужаса, който Момпрачемските тигри бяха разпръснали по всички морета. „Доброто име на фирмата“, както казваше насмешливо вождът, служеше великолепно за избягване на неприятни преговори и употреба на оръжие.
Наистина, обесническите лица на Тигрите спомагаха много за бърза победа. Те вдъхваха отдалеч още страх и у най-смелия човек. По тези бронзови лица се забелязваха признаците на най-сурова жестокост. Но понеже имаше заповед да се пролива кръв само в случай на крайна необходимост, Тигрите обуздаваха силното си желание за кръв и клане и се отнасяха към неприятелските екипажи като палачи, примирени с много човеколюбиви заповеди. Претърсваха, ограбваха, но много внимателно. Понякога се и усмихваха, скърцайки със зъби като маймуни.
Английските моряци знаеха, че когато съдбата ги хвърли на пътя на момпрачемските прахо, трябва да приемат с готовност неизвестностите, които ги чакат.
Към страха обаче се прибавяше и някакво особено възхищение от тези горди хора, които нехаеха за
