опасностите.
Трябваше много пъти да забележа, че нашите противници, след като са се оставили да им ограбят всичкия метал, намиращ се на кораба, предлагаха питиета и закуски на грабителите, така че често между едните и другите се създаваше един вид сърдечност…
Тези чудеса ставаха пак благодарение на „доброто име на фирмата“. Имаше даже един португалски моряк, нает от холандски екипаж, който след една схватка мина на наша страна.
Когато работата по реквизицията, която бях заповядал, бе свършена и чуждият кораб бе пуснат на свобода, аз разпитах португалеца, който имаше внушителното име Кампоамор.
— Защо напусна екипажа си? — го попитах.
— Защото предпочитам да съм пират.
— Но, драги, ние не сме такива пирати, каквито смяташ. Ние нападаме корабите, които са неприятели… на нашите приятели.
— Добре — отговори Кампоамор, — но го правите така, че ми харесва.
— Знаеш ли, че ако им паднеш на холандците, ще те обесят.
— Знам, но за да ме обесят, трябва да ме хванат, а сред Момпрачемските тигри това е невъзможно.
— Защо невъзможно?
— Защото Тигрите не се оставят да ги уловят.
— Значи ги смяташ за непобедими?
— Те са дяволи.
И Кампоамор стана също такъв Тигър.
Ореолът на ужаса, който обкръжаваше тези нападения, ги правеше извънредно лесни.
Така подготовката ми за пират протече без забележителни събития. Струваше ми се даже малко отегчително да съм пират при такива удобства и се надявах, че ще стане нещо, от което да се увеличи рискът на нашите нападения. Когато ме слушаше да говоря това, моят поручик се усмихваше някак загадъчно.
Моите читатели познават този смел човек, когото Сандокан ми беше дал за поручик.
Беше онзи, когото назовавах в романите си Тремал Наик. При това име някои от моите читатели ще извикат в почуда: „Как? Тремал Наик не е измислен герой?“ Не. Тремал Наик и много други герои от моите авантюристични романи не са измислени лица… Моите истории са малко доизмислени, но почти всичко е действителност.
Тремал Наик беше наистина изключителен човек. Тънък и висок, със здрави стоманени мускули, този индиец изпълняваше с особена леснина и най-изумителните действия. Никога не съм виждал човек, който да може да се катери по мачтите по-леко от него, който по-бързо да обръща настрана един кораб или да прогонва някой звяр. Силата на този млад Тигър се подхранваше от неизчерпаем огън. Между другото имаше и една необикновена власт над своите Тигри. Само по един негов знак те бяха готови се хвърлили в огъня.
Тремал Наик ме беше посветил в пиратството с трогателно усърдие. Усмихваше се, когато се уморявах от изключителното спокойствие, в което протичаше нашият живот.
— Не бой се — казваше той, — това, което искаш, ще дойде, когато най-малко го очакваш. Досега ни духаше добър вятър, но не мисли, че Англия и Холандия ще ни оставят дълго така.
— Сигурно готвят решителни действия?
— Без съмнение. Впрочем нашият прахо е щастлив. Но не всички други минават така леко.
Наистина след няколко дни, спирайки в Момпрачем, за да оставим военната плячка, научихме, че един прахо бил потопен отвесно от английски кораб и че десетина Тигри били хванати в плен и вероятно по това време вече бяха обесени.
Известието накара Сандокан да кипне от гняв. Когато той загубваше някой Тигър, изпитваше истинска болка и увеличаваше омразата си към Англия и Холандия. И тогава даваше заповед да се засилят нападенията върху неприятелските кораби.
В този Случай гневът на Сандокан беше наистина страшен. Видях го в пещерата му: с настръхнали коси и и святкащи очи стискаше нервно сабята си и се разхождаше възбудено като лъв в клетка.
Спря се изведнъж, устремил очи към мен и Тремал Наик.
— Искам да си отмъстя някак за това поражение — каза Сандокан, треперейки от яд. — Какво ще кажеш ти за това?
— Има само едно средство — отговори верният другар на бившия владетел.
— Именно?
— При пръв случай да пленим множество англичани и холандци.
— За да ги избесим?
— Не, а да ги държим за постоянен залог. И ако обесят един тигър, ние ще направим същото с десет техни. Десет срещу един.
— Съгласен съм, защото тия кучета дълбоко ме нараниха — промърмори Сандокан.
После, след миг мълчание, добави:
— Не е по обичая ми да вилнея срещу враговете си. Досега се задоволявах да им отнемам метала, който ми трябваше. Но ако те искат Сандокан да стане истински Малайски тигър, той ще стане такъв.
След първия пристъп на гняв Сандокан винаги умееше да възвърне хладнокръвието си. Без това би му било невъзможно да подготви обширните си предприятия, които изискваха също и здрава мярка в управлението.
По едно време ме попита какво мисля за първите си пиратски приключения.
— Пиратството — отговорих — ми изглежда лесен и тих занаят.
— Наистина… казах ти го. Но не се мами. От сега нататък може би всичко ще се промени. От сведенията, които можах да събера, се вижда, че Англия е решила да свърши с мен, като ме хване жив или мъртъв.
— Това не ще стане никога! — извика Тремал Наик.
— Благодаря за усърдието ти, Тремал Наик. И аз се надявам, че няма да стане. Обаче ние не трябва да спим. Трябва да увеличим военната плячка, разширявайки зоната на действие — и като се обърна към мен каза усмихнат: — Очаквам от теб добри резултати. Зная, че ти също мразиш Англия.
— Да.
— И ти ли си жертва на някое насилие?
Не знаех какво да отговоря.
Стори ми се наивно да говоря на Малайския тигър за първата си любов и… за английската възпитателка.
— Мразя всички народи, които под предлог, че носят култура, извършват насилия срещу мирното население — отговорих аз с героичен тон.
Безполезно е да казвам, че моята неопитност по отношение на политиката бе много добре оценена от Сандокан.
На следния ден трябваше да предприема ново пътуване по индийски води заедно със смелия Тремал Наик. Веднага извършихме едно нападение, последиците от което имаха толкова голямо значение за моя живот.
Глава XII
ГОСПОЖИЦАТА С КАМШИКА
Нашият прахо бързо цепеше водите на Хавайско море и аз очаквах, че най-после някое събитие ще промени еднообразното пътуване.
Тремал Наик беше погълнат от мислите си. Той си спомняше може би младежките години, прекарани в тъмната джунгла, по която изпитваше от време на време силна тъга… Екипажът от Тигри пееше меланхолични и необикновени малайски песни, за да убие скуката, която полека-лека обземаше и тях.
