— Кой си ти?
— Капитан далечно плаване Емилио Салгари.
Бретонецът се усмихна самодоволно.
— Когато моите моряци ви намериха изоставен в края на гората, ви помислиха за един от ония луди от Момпрачем.
— Зная, че не ще ме издадете — вашето лице ме уверява в това, затова ще ви кажа, че вашите моряци имат добро обоняние.
— Казахте, че сте италианец?
— От Верона.
— И капитан далечно плаване?
— Да, както може да се уверите от тази карта.
Извадих от джоба си диплома, който носех винаги с мене.
— Истина е… Но каква е тогава тая момпрачемска работа?
Той заповяда да донесат вино. Целият екипаж се събра около нас.
Разказах какво ми се беше случило, колкото можех по-просто и по-ясно. Разказът заинтересува живо целия екипаж, толкова живо, та накрая слушателите намериха, че все пак не е кой знае колко лошо да си Момпрачемски тигър. Обаче капитанът справедливо забеляза, че още не бях извън опасност, тъй като бяхме още на острова.
— Надявам се, капитане, че не ще ме изоставите. Дайте ми какво да е място във вашия екипаж.
— Ще ви сложа за опит като помощник, но без да ви наемам — отговори той. — Принудих се да спра тук поради една повреда, но скоро ще вдигна котва. Ще ви запозная с „Мария“ (името на тоя добър и славен кораб), на която желая само добро.
Бретонският капитан произнесе тези думи с трогателна простота, като че говореше за годеницата си.
„Мария“ беше тримачтов кораб, здраво построен, но често поправян.
Вдигнахме котва.
Смъртоносният остров се отдалечаваше от мене и една облачна завеса падаше над миналото ми. Изоставях един опасен живот от безсмислени подвизи, куп спомени и съжаления.
Съдбата бе пожелала така, поставяйки в устата на Тремал Наик тези красноречиви думи: „Отдалечи се… Бягай…“
Избягах. Спасих се. После съдбата ме хвърли изнемощял на земята, за да ме прибере добрият капитан Пиер и да ме занесе на своя кораб, наречен така сладко „Мария“. Какво можех да направя? Колкото повече се отдалечавах от острова на островите, към мен се връщаше отново онова първо впечатление, за което говорих при тръгването от Бомбай.
Тогава ми се струваше, че заспивам. Сега като че се събуждах. Дали целият ми живот на Момпрачемски тигър не е бил един дълъг сън?
Наистина ли аз бях нападал толкова холандски и английски кораби, на които отнемахме метала? Аз ли бях командувал кораба, който нехаеше за гнева на неприятелската артилерия? Аз ли бях приятелят на оная чудна и смела мис Ева? И прогоненият или преследван раджа, гордият Сандокан, не е ли и той някакво приказно видение?
Капитан Пиер ме потупа по рамото с широката си лапа.
— Не съжалявате ли, че напуснахте Малайския архипелаг? — каза той.
— Не, капитане… Радвам се. Съжалявам само, че не можах да спася другарите си!
— Интересно как сте станали другари?
— Уверявам ви, че те са храбри и благородни.
— Да… когато устояват на изкушението да режат главите на хората — извика капитанът. После се поправи: — Наистина, те защитават родината си… Ех! Добре, че винаги сте си запазват кожата… Морските пътешествия вече сами по себе си са пълни с вълнения, но вие сте избрали за кариерата си много опасен живот!
— Да. Цяла редица непредвидени обстоятелства ме доведе до това, което инак може би нямаше да правя. Но нямам никакво желание да започва отново. Пак обичам морския живот, но малко по-спокоен от този… Като вашия например.
— А! Не мислете, че старата „Мария“ винаги е плувала по огледална повърхност. Не. И аз си имах неприятности с нея. Но нейсе…
И капитанът ми разказа своите приключения: бури, подводни скали, глад, скорбут, крушения… и при всяко нещастие прибавяше:
— Но какво! Всичко това е нищо в сравнение с бесовете на Момпрачемските тигри.
Останах две години с капитан Пиер. Не ми се случи нищо, което да заслужава да се отбележи.
Спомням си сега една забележка, която в морето правех много пъти. Приключенията, които се случват с един кораб, са винаги според характера на управляващия го. Ако капитанът обича риска и опасността, много е вероятно корабът да следва тоя му стремеж. Ако капитанът е спокоен и благоразумен, и параходът тръгва по тоя път. Събитията в живота вземат цвета на главния герой.
През тази година трябваше да се боря само срещу няколко нападения на тропическата треска. Но тия нападения бяха толкова страшни, че ме доведоха до плачевно състояние.
Морският живот ми стана почти невъзможен.
Чувствувах голяма нужда от почивка, близост, спокойно съществувание.
За няколко години морски живот бях събрал безброй впечатления. Събитията, в които участвувах, бяха такива, че можеха да задоволят напълно копнежа ми за приключения. Какво повече бих искал?
Разделих се в Марсилия с добрия ми капитан Пиер и се завърнах в Италия.
Очите на „пирата“ не можаха да сдържат сълзите си, когато слязох в Генуа. Не може човек да види Италия след толкова години, без да почувствува как сърцето се залива от една вълна на преданост и любов.
Информация за текста
© 1992 Кругер Милованов, превод от италиански
Emilio Salgari
Сканиране: Светослав Иванов, 2008
Разпознаване и редакция: asssi, 2008
Допълнителни корекции: Светослав Иванов, 2008
Издание:
Емилио Салгари. Гората на засадите
Второ издание
Съдържа романите „Пещерите на съкровищата“ и „По суша и море“
СД-во „Детелина 6“, София, 1992
ISBN 954–8043–06–8
Преводач: Кругер Милованов, 1992
Художник: Георги Гаделев, 1992
