нещастните жертви бивали хвърляни живи в разкалената паст на чудовището. И ето днес, в тази дивна и приказна нощ, хиляди картагенци препускаха по улица Хамон към грамадния храм на Ваал-Молох, защото божеството искаше жертви и те трябваше да му ги принесат.
Виждаха се всякакви хора: търговци мореплаватели, наемни войници, занаятчии, рибари и лодкари от пристанището; имаше роби и господари, пришълци от великата пустиня, арабибедуини и негри от далечните тайнствени области на Централна Африка. Всички те на тълпи, на тълпи идеха откъм некропола. Повечето носеха със себе си оригинална факла: желязна пръчка, в чийто горен край бе намотано вълнено парче, потопено в смола, или проста борова цепеница. С пукот и съсък тези смолисти кълба излъчваха ослепителен блясък — от тях идеше странната и зловеща светлина, покрила Картаген.
Между хората се мяркаха и слонове с кулички по гърбовете; камилибегачи, проточили дълги шии. И най-последни, стъпвайки леко, сякаш тъпчеха на едно място, вървяха твърдорогите степни биволи. От време на време с диви викове профучаваха отряди от картагенската конница, въоръжени с копия и къси мечове. Малко встрани вървяха жреците на Ваал-Самина, господаря на небесното пространство. След тях се редяха жреците на Ваал-Геора, божеството на свещените висини, на Ваал-Зебулба, бога на насилието; жриците на Астарте, богинята на любовта; на Мелкарт, покровителя на мореплаването, занаятите, изкуствата и великия творец на писмото.
Всяка отделна група носеше зад себе си своето божество, покрито с пурпурен балдахин. Виждаше се изображението на Ваал, халдейския Бел, известен в Гърция под името Зевс, а в Рим — като Юпитер. Ето го Мелкарт, прототипа на гръцкия Херкулес; Адонис, бога на пролетта, по чието желание Иегар се е спущал в дълбините на ада. А ето го и самия Ваал-Молох — ненаситен и кръвожаден, вечно алчен за жертви, комуто финикийците и техните потомци принасяха избраните по красота юноши и девойки. Ваал-Молох бе огромен и страшен. Железните му ръце бяха прострени жадно напред, а в бронзовите му гърди се виждаше отворът на пещта.
Неочаквано над площада се разнесе буен вик:
— Римлянката! Римлянката — в огъня!
Без да обръща внимание на крясъците на тълпата, върховният жрец се обърна към подчинените си, наредени около статуята, и нареди повелително:
— Трябва пример! Виждате как са се изплашили децата. Покажете им колко нищожна е физическата болка и как трябва да се умира за отечеството.
Тези, към които бяха отправени думите, бързо се подчиниха: под погледите на стохилядната тълпа те извадиха ножове и почнаха да се самоизтезават — нараняваха се, режеха части от тялото си, пръсти. Някои забиваха в гърдите си дълги гвоздеи, а от устата им не излизаше нито стон. Фанатиците бяха спокойни, сякаш вършеха нещо съвсем обикновено.
— Още! Още! — повтаряше главният жрец. А след малко добави: — Смелост трябва само на първата жертва.
И с невероятна бързина, с почти неуловимо движение, грабна едно от стоящите наблизо деца и го захвърли в зачервената паст на идола. Див вик се понесе над площада.
Не беше заглъхнало още ехото от предсмъртния вик на детето и над гърдите на Ваал се появи белезникав дим; тялото на първата жертва за миг се бе превърнало в пепел.
— Римлянката! Римлянката! В огъня! — откликна тълпата на вика на изчезналото дете. Върховният жрец хвана за ръката една хубава трепереща девойка и я повлече към идола. Ужасът сякаш я бе вкаменил и тя не усещаше какво става около нея. Но нетърпимата горещина, която струеше от огромното тяло, я извади от вцепенението.
— Помощ! — отекна над площада ужасен вопъл.
— Проклятие! — прошепна жрецът със зверска усмивка. — Молох отдавна не се е хранил с неприятелски тела и ти ще му доставиш това удоволствие.
Неуспял още да довърши изречението си, и в тълпата настъпи раздвижване. След това един звучен и повелителен глас прогърмя:
— Фулвия! Напред, другари! — И някакъв човек се втурна към статуята, като си проправяше със сила път през тълпата. Сякаш нищо не можеше да го спре: беше висок и снажен, с пълно снаряжение. В стоманено- мускулестата му ръка святкаше къс двуостър меч. Веднага след него се спуснаха петдесетина войници, също тъй стройни, силни и въоръжени.
— Пуснете това момиче! — извика първият, като отблъсна великия жрец и вдигна меча си над него. — Оставете я! Тя е моя!
— Как? Ти се осмеляваш?! … — изкрещя яростно жрецът.
— Да, осмелявам се да я отнема от това бронзово чудовище.
— Кой си ти, та оскърбяваш едно божество?
— Аз съм син на Картаген и в боя при Триземенското езеро спасих живота на Анибал. Много пъти мечът ми е определял изхода от кървави сражения в полза на Картаген. Аз съм най-после завоевателят на половина Галия и за награда на всичко това — довърши тихо той — моето отечество ме изпрати на заточение в Тир.
— Името ти, дръзки? — попита жрецът.
— Ще го узнаеш, старче, но после. А сега остави римлянката или … — и той заплашително вдигна меча си.
— Но тя е дъщеря на вражеско племе и народът иска нейната смърт.
— Народът? Тогава нека народът знае, че когато лежах, пронизан от неприятелска стрела, тази девойка ме спаси, отведе ме в дома си и ме цери като брат.
— Но тя е обречена да бъде жертва. Ти не ще посмееш да нарушиш закона и да потъпчеш правата на Ваал-Молох — яростно закрещя пребледнелият жрец. — Тази римлянка е осъдена да бъде изгорена и нищо не може да я спаси.
— Не признавам това. Остави Ваал-Молох сам да докаже правата си. Но той мълчи.
— Светотатец! Не знаеш ли, че оскърбеното божество никога не забравя.
— Това знаеш ти — каза воинът с иронична усмивка. — Нека Ваал-Молох ме изгори… ако може.
Нямата, изплашена и слисана тълпа затаи дъх. Никога досега не бе и се случвало да чува подобни думи. Те всяваха ужас и внушаваха страх. А воинът с блестящи одежди и грозно святкащ меч спокойно стоеше пред страшния, но сякаш безсилен сега бронзов Молох. Самата му поза излъчваше дързост и предизвикателство към Молох — отмъстителното, кръвожадно и безпощадно божество на древните финикийци и картагенци.
Пред Ваал и неговото могъщество трепереха всички в Картаген, дори членовете на Върховния съвет. А воинът стоеше и се надсмиваше над Ваал. И Ваал мълчеше, сякаш изплашен от дръзкия вик, който за пръв път през хилядолетното му съществуване се осмеляваше да му отправи човек.
Миг и с бърз удар воинът повали на земята вкопчилия се в ръката на девойката жрец, после извика със силен глас: „Другари, спомнете си как римляните при Канна разпъдиха нашите бойни слонове. Направете го за една невинна.“ Придружаващите го войници се хвърлиха напред и изсипаха върху главите на събраните слонове дъжд от факли.
Дебелокожите животни се дръпнаха назад, втурнаха се през гъстата тълпа от човешки тела и се разпръснаха във всички посоки. Хората, тъпкани, мачкани и блъскани, също побягнаха и скоро площадът опустя.
Заграден от другарите си, воинът поддържаше тялото на девойката.
— Това си ти, Хирам? — попита плахо тя.
— Шт! Мълчи! Не произнасяй това име. Аз съм умрял за всички … дори за родината си — и в гласа му прозвучаха тъга и горест. После, като забеляза плачещите около него деца, определени за жертви, ласкаво им каза: — Спасявайте се, малките ми. Вървете си по домовете. За днес Молох е сит.
Децата бързо се разбягаха.
