самум от недрата на Сахара. Вълните се носеха с плясък и шум и с жални викове се стрелкаха буревестници и среброкрили чайки.
През това време силуетите на преследвачите бяха изчезнали: дори силните, като на орел очи на Сидон не можеха да ги видят. Изглежда, гемията бе спасена. Към обед времето се пооправи. Вятърът стихна, небето се проясни и само морето все още лудуваше. А чайките продължаваха да се мятат над бесните вълни.
Макар че опасността бе отминала, Хирам не се решаваше да се доближи до брега. Той предполагаше, че там има постови кораби, които сигурно вече са предизвестени за случилото се. Едва през нощта на следващия ден гемията запори водите около Утике — родната сестра на Картаген.
Тези брегове бяха познати на Хирам от детските години, тъй че без никакво колебание той насочи гемията към вилата на Герман, гордата глава на Съвета на сто и четиримата, където от следващата нощ щяха да започнат брачните тържества.
За открито нападение над Германовото владение не Можеше дори и да се помисли: там сигурно имаше стотици въоръжени мъже. Затова Хирам прибягна до една хитрост: остави гемията в едно скрито заливче, преоблече се заедно с целия си екипаж като картагенски наемник и с една лодка тръгна към украсения с разноцветни огньове дворец. Така никой нямаше да познае стария другар на Анибал.
Лодката, която приличаше на хвърлена в бурно море треска, стигна близо до брега и всички се развикаха с пълно гърло: „Помощ! Загиваме! Потъваме! Помощ за картагенските войници.“ Гласовете им скоро бяха чути и група роби при светлината на факлите започнаха да помагат на давещите се.
— Прережете въжетата и теглете към брега — командуваше Хирам. — Внимавайте, защото течението тука е силно.
След половин час целият екипаж на лодката беше на суша, сред хората на Герман. Лодката също бе издърпана и вързана, по заповед на Хирам, съвсем близо до водата.
— Кои сте вие? За кого да доложа? — попита спасените един снажен беловлас старец.
— Ние сме иберийци на служба във великата република — отвърна Хирам. — Отивахме в града по заповед, но бурята ни захвърли на брега. Молим гостоприемство само за тази нощ. Утре сме длъжни да бъдем в Картаген.
— Тогава ще стане, защото днес за моя господар е велик ден — отговори слугата. — Ястия има много, легла също. Почакайте малко, докато ида да съобщя.
VII. ПОХИЩЕНИЕТО
— Моят господар ви поздравява като негови гости. — каза върналият се след малко роб. — Той каза, че и вие като слуги на Картаген можете да вземете участие във веселбите. Последвайте ме.
Хирам и хората му не чакаха втора покана и тръгнаха след слугата. Той ги въведе в една просторна зала, препълнена с гости, роби и музиканти. Влизането на новите хора остана почти незабелязано: пирът беше в разгара си и всеки гледаше да се забавлява по-добре.
В това време оркестърът, съставен от гръцки музиканти, започна да свири. Понесоха се звуците на флейта, китара и други струнни инструменти. Всред общото веселие изключение правеше само тази, в чиято чест се даваше пирът — Офит. Бледа като платно, тя седеше от дясната страна на Герман, гледаше разсеяно наоколо и силно притискаше към гърдите си скрития кинжал — бе решила да изпълни дадената на любимия човек дума.
Редом с нея седеше Фулвия, бледа и прекрасна като господарката си, но не и разсеяна като нея. Погледът й внимателно се спираше на всеки от пируващите, тя постоянно се оглеждаше и търсеше и ето — в миг очите й се срещнаха с тези на Хирам. Девойката широко отвори очи, върху страните и изби руменина, тя бързо се изправи и тръгна към него.
Тя леко се промъкна между пируващите и спря до Хирам.
— Ти тук? — прошепна тя. — И си…
— Иди кажи на господарката си, че я чакам — прекъсна я с бърз шепот Хирам. — В първия удобен момент ще я взема. На брега ни чака лодка, а в близкия залив нашето вярно корабче. Само да не ни задържат тук.
— Никой не може да допусне, че е възможно подобно нападение.
— Робите въоръжени ли са?
— Да, но лошо.
— А войниците?
— Няма нито един.
— Иди тогава и предай думите ми на Офит. По-добре би било, ако тя сама може да излезе незабелязано от залата. Аз ще дойда след нея и ще избягаме, преди някой да е забелязал отсъствието й.
— А… аз?
— Разбира се, че и ти ще дойдеш с нас. Но сега върви по-скоро, защото не трябва да губим нито минута, Фулвия.
С насълзени очи Фулвия се обърна бавно и тръгна към Офит. В момента, когато минаваше покрай вратата на някаква стая, една ръка грубо я прихвана през кръста и преди тя да разбере какво става, вратата се затвори и пред нея застана Фегор.
Всичко около Фулвия се завъртя. Звуците на флейтите и веселите шумни викове на пируващите й се струваха като сън. И зловещата тишина в тази стая й се стори още по-ужасна. Но гласът на Фегор я извади от вцепенението.
— Ти май съвсем не ме очакваше, гълъбче — каза той със злобно-ироничния си смях. — Закъде бързаше толкова?
— Отивах при господарката — отговори посъвзелата се Фулвия.
— При прекрасната Офит? Но тя чудесно може да мине и без теб. Такава щастлива невеста. Струва ми се, че е страстно влюбена в бъдещия си съпруг. Нали?
Вместо отговор Фулвия силно го блъсна встрани и се хвана за дръжката на вратата.
— Почакай още малко, гълъбче — извика Фегор, — или искаш час по-скоро да съобщиш на Офит, че Хирам е тук и я чака?
— Какво? — сепна се Фулвия и онемя.
— Хахаха! Той е чуден човек: и войник, и моряк, и търговец, и актьор. Така умее да се преобразява, че и родният му брат няма да може да го познае. Но аз го обичам повече от брат и затова очите ми го откриват под каквато и да е маска. Иберийски войник! Корабът му потънал пред вилата на Герман! Хахаха!
Цялото тяло на Фулвия трепереше от гняв и ужас. Тя се увиваше около Фегор, но железните му ръце я приковаваха на място. С отчаяно усилие Фулвия успя най-сетне да се освободи, но Фегор стоеше вече на вратата.
— Остави ме, подлецо. Сигурно вече си предал Хирам?
— Още не, миличка. Ако отворя вратата, ще видиш, че си стои спокойно в залата.
— Но в ума си си подготвил смъртта му, нали?
— Може би. Във всеки случай съм се разпоредил от Картаген да дойде отряд войници, и то под командата на Каспа, за когото сигурно си чувала едно-друго.
— И Хирам ще бъде убит?
— Не. В началото ще го държат затворен. Но дали ще му дават храна — това зависи изцяло от тях. После, може би малко ще го помъчат: ще раздробят костите на силните му ръце, ще го качат на едно зъбчато колело, докато най-сетне направят с него онова, което направиха с пленените от Картаген римляни. А на тях, струва ми се, им одраха кожата, нали?
— О, богове! — извика Фулвия бледа и трепереща.
— Защо се грижиш така за този човек, девойко? Помисли малко и за мен. Помисли си как ние двамата…
— О, презрени. Знай, че никога, никога няма да ти принадлежа. По-добре смърт, отколкото да гледам омразното ти лице.
Получила нови сили от отвращение, Фулвия се освободи от железните обятия на Фегор и отскочи в ъгъла. В ръката й блесна остър кинжал. Тя бързо го притисна до надигащите се под белоснежната туника
