Емилио Салгари
Прокълнатият кораб
Всъщност този бриг се казваше „Естрела“. Поне така пишеше със златни букви на предната част на кораба, както и върху спасителните пояси и лодките му. Но моряците от всички португалски пристанища го бяха кръстили с неприятното име „Дяволският бриг“.
Във външността на „Естрела“ нямаше нищо особено, което да напомня за това название. То като че бе измислено нарочно, за да плаши суеверните моряци. Беше красив 700–800 тонен кораб с висока мачта й многобройни платна, чувствителни и на най-леките екваториални ветрове на Атлантическия океан. По външност приличаше на силните негърски кораби. При все това „Естрела“ се ползуваше с лоша слава и когато умреше някой моряк, трудно се намираше негов заместник от португалските пристанища.
— Да се кача на „Дяволския бриг“? Никога! — отвръщаше всеки моряк и обръщаше гръб на капитана, когато го канеха да постъпи на кораба. И си тръгваше бързо-бързо, за да не бъде стигнат и набоден от рогата на дявола.
Но право да си кажем, моряците имаха основание да отказват да постъпят на „Естрела“. По адрес на брига се чуваха такива приказки, че настръхваха косите и на най-старите морски вълци.
Говореше се, че този кораб е омагьосан и че в хамбара му стават страшни неща. Така например чували се тайнствени шумове, особено когато вълните раздрусвали кораба. И че нощем се явявал призрак, който се разхождал по брига и отчаяно стенел.
Всички твърдяха, че това била душата на един моряк, който в бурна нощ паднал от мачтата и се убил. След това бил хвърлен в морето без обичайните религиозни обреди, тъй като ураганът не позволил на капитана и на моряците му да отдадат последна християнска почит.
Дали този случай беше истински, или измислен, никой не можеше да каже. Но неоспоримо беше, че в португалските пристанища никой не смееше да постъпи на работа в „Естрела“. А и самите моряци от екипажа на кораба изпитваха особен страх.
Случи се така, че по време на едно пътуване заболя кормчията. Капитанът се съгласи да вземе от едно английско пристанище моряк, черен като въглен. Имаше жив поглед, но неприятен вид. Екипажът го нарече Черньо.
Странно и необяснимо нещо. Откак този чужденец моряк постъпи на „Естрела“, станаха доста любопитни неща на борда. Като че този човек бе в роднински връзки с хвърления в морето без религиозен обред моряк или с дявола. При бурно море люлеенето на кораба ставаше по-силно и всяка нощ моряците чуваха тежки стъпки. Сякаш часовой се разхождаше и пазеше заключения товар в хамбара. Това разтревожи и самия капитан, който дотогава мислеше, че шумът и скърцането идват от мишките, щъкащи из кораба. Една вечер той чу някакви тежки стъпки, които се изкачваха по стълбите и спряха точно пред неговата каюта.
Всички бяха обезпокоени и уплашени. Само англичанинът не се интересуваше от нищо. Беше мълчалив и затворен човек и не се доверяваше никому, дори на капитана.
Когато другите моряци му разказваха за тайнствените шумове, които се чуваха нощем по кораба, той отговаряше с насмешка.
Капитанът също бе обзет от страх, както и самите моряци, въпреки че ги избираше измежду най-малко суеверните. Един ден повика в каютата си черния Моряк и направо го запита:
— Познавате ли бившия ми моряк Джон Мортън?
— Мортън? — промълви Черньо, като разтърка челото си с ръка, за да събуди някои стари спомени. — Млад моряк с руса брада и черни очи, който преди няколко години постъпи на служба на испански или португалски кораб?
— Да, да добави капитанът.
— Боже господи! — извика морякът. — Бяхме съседи. Заедно сме расли като деца.
— Значи познавате го добре.
— Как да не го познавам? Джон Мортън!
— Знаете ли какво се случи с него?
— Не съм го виждал от пет-шест години. И при нас никой не е чувал нищо за него. Сигурно се е удавил в морето.
— Не, падна от мачтата на моя кораб.
Лицето на англичанина пребледня. След това вдигна рамене и отговори сухо:
— Хм! Обикновено нещастие за един моряк.
Тъкмо се канеше да си тръгне и капитанът го запита:
— Никога ли не се е явявал пред вас?
В отговор на това Черньо се строполи на един стол, съвсем пребледнял, като си бършеше челото, покрито със студена пот. Цялото му тяло трепереше. В очите му се изписа ужас.
— Кажете — настоя капитанът, като му поднесе чаша вино.
Англичанинът изпи на един дъх виното, след това избърса чело и каза полугласно:
— Каква странна съдба! Да постъпя на същия кораб, където е загинал бедният Джон!…
След кратка пауза той потърка чело, като да събере далечни спомени, въздъхна дълбоко и заразказва:
— Джон беше мой съсед по къща. Живеехме в едно малко селце, разположено на брега на морето. Бяхме добри приятели и често ходехме за риба. Рядко беше да живеят така две деца, както живеехме ние. От сутрин до вечер бяхме заедно. И всеки казваше: не е възможно да се види Джон без сянката си Хари. И хората имаха право.
Родени сме в една и съща година. Бяхме осемнайсетгодишни, когато за пръв път между нас се появи облак, който ни превърна в свирепи врагове.
Да, причината беше Мари, която хвърли помежду ни ябълката на раздора и направи и двама ни нещастни. По-добре да не беше се раждала никога тази проклетница!
— Мари! — извика капитанът, живо заинтересован от историята. — Коя е тази Мари?
— Една хубава девойка, каквато рядко съм виждал. Очите й бяха сини като морската вода, косите й златисти. Но в душата и сигурно се криеше демон — каза морякът с глух болезнен глас. — И тази жена беше нашето нещастие…
Силно развълнуван, морякът започна да се разхожда из каютата на капитана. В този момент лицето му стана още по-черно, а челото му — силно навъсено. Изглежда, силна болка заседна в сърцето на Хари.
— Една вечер при залез слънце я срещнахме на брега — продължи той. — Отиваше към дюните. Като сега я виждам. Вълните заливаха босите й крака. Как сърдечно се смееше, когато пенливите вълни мокреха червената й буза. Позлатените слънчеви лъчи къпеха морето. И тя изглеждаше като морско божество, появило се из тайнствените дълбини на водата. Погледна ни с дяволските си очи, усмихна се и разкри два реда зъби, ситни като маргарит… И сърцата ни бяха омагьосани… Фатална магия!
За пръв път аз и Джон се върнахме мълчаливи вкъщи. Имаше нещо студено в погледите ни. Глуха ревност се загнезди в сърцата ни, които въздишаха по Мари.
Тази нощ не спах. Не вярвам и Джон да е затворил очи. Образът на Мари беше винаги пред очите ми. Винаги тя, със своя пленителен смях, с хубавата си червена блузка! …
— На другия ден по същото време я видяхме пак на дюните: събираше раковини и пееше една стара галска песен. Щом ни забеляза, усмихна се и втренчи поглед в мен. Какво изпитах в този момент, не мога да кажа. Но ми се стори, че сърцето ми изгоря от този поглед. Бях покосен: но и Джон страдаше. Обичах я лудо. Любовта на Джон не беше по-малка. Приятелството ни се помрачи. Озлобихме се един към друг. Но аз бях по-щастлив. Мари ме предпочете пред Джон…
Тогава печелех доста, за да мога да издържам едно семейство. Ирландското море е богато на риба и можеше да ме изхрани.
Реших да се оженя. В деня на венчавката, когато музикантите веселяха гостите, пристигна Джон. След като направих предложение за женитба, което родителите на Мари приеха на драго сърце, моят приятел се загуби. Научих, че отишъл в едно съседно село.
Беше блед като платно, но спокоен. Протегна ръка и ми каза:
— Заминавам. Отивам да погреба скръбта си в морето. Обичах я много, може би повече от теб, но така е пожелала съдбата. Сбогом, Хари! Може би ще се видим някога, живи или мъртви.
На другия ден научих, че е постъпил моряк на един чуждестранен кораб.
